Не обясних каква идентификация.
— О, господин Вершойл си тръгна. Вече приключваме. Затваряме в пет и половина. Аз съм господин Прингъл, деловодителят. Бих ли могъл с нещо…
— Да. Сред някои откраднати вещи има и две ваши обувки. Номерът е четиристотин шейсет и пет. Това говори ли ви нещо?
— Да, естествено. Това е номерът на калъпа. Желаете ли да направя справка?
— На всяка цена — отвърнах.
Той се върна за нула време.
— Ами да, разбира се, това е номерът на госпожа Лийланд Остриън от „Олтеър стрийт“ номер седемстотин трийсет и шест. Бей Сити. Ние изработвахме всичките й обувки. Тъжна история. Преди около два месеца й направихме два чифта смарагдовозелени кадифени обувки.
— За каква тъжна история говорите?
— О, ами тя почина. Самоуби се.
— Не думайте! Два чифта значи?
— О, да. И двата съвършено еднакви. За капризните цветове често се правят такива поръчки. Нали знаете, само едно петънце и… А може да са били поръчани за точно определен тоалет…
— Е, много ви благодаря. Бъдете здрав — рекох и затворих.
Отново взех обувката и внимателно я разгледах. Не беше носена. Върху тънката кожена подметка нямаше следи от одрасквания. Чудех се какво ли ще прави Харви Матсън с нея. Заключих я в служебната каса и излязох да вечерям.
2. Убийство на кредит
„Тенисън Армс“ беше старомоден блок на около осем етажа с фасада от тъмночервени тухли. Имаше широк вътрешен двор с палмови дръвчета, бетонен шадраван и няколко префърцунени цветни лехички. Край вратата в готически стил висяха фенери, а фоайето беше тапицирано с червен плюш. То беше широко и пусто, с изключение на отегченото канарче в позлатена клетка колкото бъчва. В такива блокове обикновено живеят вдовици, които се издържат от застраховките „Живот“ на бившите си съпрузи. Не много млади вдовици. Асансьорът беше от автоматичните, дето, щом спрат, вратите се отварят.
Вървях по тесния кафяв килим, застлал коридора на петия етаж, и не виждах никого, не чувах никого, отникъде не усещах миризмата на готвено. Беше тихо като в кабинета на проповедник. Апартамент 524 сигурно гледаше към вътрешния двор, защото точно до вратата му имаше прозорец с матово стъкло. Почуках не много силно и тъй като никой не отвори, използвах плоския ключ. Влязох и затворих вратата след себе си.
Насреща ми проблесна огледало, монтирано върху отметнатата страна на сгъваемото легло. Двата прозореца на същата стена, на която бе и вратата, бяха затворени и наполовина закрити с тъмни завеси, но в стаята проникваше светлина от някакъв апартамент на отсрещната страна на двора, та можех да различа тъмните сенки на тежки, претруфени мебели, излезли от мода преди десетина години, и блясъка на две месингови топки за врати. Приближих се до прозореца и дръпнах плътно завесите, после използвах джобното си фенерче, за да намеря пътя обратно до вратата. Електрическият ключ възпламени на тавана грозд оцветени като пламък електрически свещи. Стаята заприлича на параклис към погребално бюро. Включих червен лампион, изгасих полилея и заоглеждах помещението.
В тясната ниша зад дървения параван имаше вграден скрин, а отгоре му черна четка и гребен със сиви косми по него. Имаше и кутия с талк, електрическо фенерче, смачкана мъжка носна кърпа, бележник, писалка и мастилница върху попивателна хартия — неща, които човек би държал в джобчето на куфара си. Ризите бяха купувани в магазин за мъжка мода в Бей Сити. На закачалката висеше тъмносив костюм, а на пода се търкаляха чифт черни високи обувки. В банята имаше самобръсначка, няколко ножчета, три бамбукови четки за зъби в чаша и още няколко дреболии. Върху порцелановото тоалетно казанче лежеше подвързана в червено книга — „Защо се държим като човешки същества“ от Дорси. С ластиче бе отбелязана сто и шестнайсета страница. Отворих я и тъкмо четях за еволюцията на земята, живота и секса, когато телефонът във всекидневната иззвъня.
Изгасих лампата в банята и като стъпвах тихо по килима, отидох до дивана. Телефонът беше върху подложка в единия му край. Продължаваше да звъни, а откъм улицата засвири клаксон, сякаш му отговаряше. Звънна осем пъти, аз вдигнах рамене и посегнах към слушалката.
— Пат? Пат Рийл? — рече гласът.
Не знаех как говори Пат Рийл. Изсумтях. Гласът от другия край на жицата беше едновременно дрезгав и безцеремонен, лае на грубиян.
— Пат, ти ли си?
— Да — отвърнах.
Възцари се мълчание. Опитът ми май не беше сполучил. После гласът рече:
— Обажда се Хари Матсън. Адски съжалявам, но не мога да се прибера тази вечер. Това обърква ли нещата?
— Да.
— Какво каза?