— Да.
— По дяволите, ти друга дума не знаеш ли?
— Аз съм грък.
Гласът се изсмя. Изглеждаше доволен от себе си.
— Какви четки за зъби употребяваш, Хари?
— Ъ?
Това бе сепнато възклицание, този път не толкова самодоволно.
— Четки за зъби, казвам — едни такива дреболийки, с които някои хора си мият зъбите. Ти какви използваш?
— О, върви по дяволите!
— Ще те чакам при тях — рекох.
Сега гласът вече съвсем побесня.
— Слушай, не се пиши много хитър! И да не ти хрумне да ни играеш номера! Имаме името ти, знаем адреса ти, а има и къде да те тикнем, ако продължаваш да си навираш гагата, където не ти е работа, чаткаш ли? А Хари вече не живее там, ха-ха!
— Очистихте го, а?
— Май на такова прилича. А ти какво си мислиш, че сме го завели на кино ли?
— Лошо — рекох. — На шефа няма да му хареса.
Треснах слушалката, поставих телефона на масичката до дивана и се почесах по врата. Извадих ключа от джоба си, излъсках го с кърпичката и внимателно го оставих на масата. Изправих се, приближих до един от прозорците и отместих завесата, колкото да погледна в двора. Отвъд окиченото с палми пространство, в апартамента точно срещу мен, насред стаята седеше някакъв плешивец под ярка остра светлина и не помръдваше нито мускул. Не приличаше на шпионин.
Пуснах отново завесата, нагласих шапката на главата си и изгасих лампата. Осветих пода с фенерчето си, хванах с носната си кърпичка бравата и тихо отворих.
Подпрян върху рамката, на осем сгърчени пръста — всички с изключение на един бели като восък — висеше онова, което бе останало от човека.
Имаше дълбоко хлътнали очи, тъмносини, широко отворени. Гледаха ме, но не ме виждаха. Размазаната върху острата сива коса кръв изглеждаше лилава. Слепоочието му бе смляно и кръвта стигаше до брадичката му. Единият от сгърчените пръсти, онзи, който не беше бял, бе натрошен чак до втората става. От обезобразената плът стърчаха остри отломки от кости. Нещо, което може и да е било нокът, сега приличаше на късчета натрошено стъкло.
Мъжът беше облечен в кафяв костюм с външни джобове — три на брой. Бяха отпрани и висяха под различни ъгли, разкривайки тъмната вълнена подплата отвътре. Дишането му бе неуловим, несъществен шум, като далечни стъпки върху мъртви листа. Устата му зееше широко, като на риба, и от нея излизаха кървави мехури. Коридорът зад него беше празен като новоизкопан гроб.
Внезапно върху голите дъски на фоайето, встрани от пътеката, изскърцаха гумени подметки. Сгърчените пръсти на мъжа се изхлузиха от рамката на вратата и тялото му започна да се прегъва върху краката, които не можеха да го удържат. Те се прекръстосаха, тялото се усука във въздуха като плувец във вълна, а после се стовари отгоре ми.
Стиснах здраво зъби, разкрачих крака и го улових изотзад — тялото се бе извъртяло при падането. Тежеше за двама. Отстъпих крачка назад и за малко не паднах, направих още две и чак тогава отместих безчувствените му крака от прага. Доколкото можах, бавно го положих странично на пода и се надвесих задъхан отгоре му. След секунда се изправих, отидох до вратата, затворих я и заключих. После запалих лампата и се запътих към телефона.
Мъжът умря, преди да стигна до него. Чух изхъркването, изтощената въздишка, после тишината. Отметнатата ръка — здравата — потрепна веднъж, пръстите бавно се разтвориха и така застинаха. Върнах се и напипах каротидната му артерия, като забих дълбоко пръсти в шията. Нямаше и следа от пулс. Извадих малко метално огледалце от портфейла си и цяла безкрайна минута го държах пред отворената му уста. Когато го махнах, огледалната повърхност изобщо не бе замъглена. Хари Матсън се бе завърнал вкъщи.
От външната страна на вратата задраска ключ и аз светкавично се надигнах. Когато тя се отвори, вече бях в банята и надничах през процепа на открехнатата врата с пистолет в ръка.
Този път новодошлият влезе бързо, като нахитрял котарак през летяща врата. Очите му се стрелнаха към запалената лампа, после се сведоха надолу и изобщо не се отместиха. Цялото му едро тяло не помръдваше дори с мускулче. Той просто стоеше и гледаше.
Беше едро мъжище с разкопчано палто, сякаш тъкмо се канеше да излезе или пък се връщаше отнякъде. Носеше сива мека шапка върху гъста сметаненобяла коса. Имаше гъстите черни вежди и широкото розово лице на политик от висок ранг, а устата му изглеждаше така, сякаш постоянно се усмихваше. Но не и сега. Лицето му бе изпънато, а устните премятаха с мляскане из устата му наполовина изпушена пура.
Прибра връзката ключове обратно в джоба си и тихо изрече „Господи!“ няколко пъти. После направи крачка напред и бавно, непохватно приклекна край мъртвеца. Пипна с големите си пръсти шията му, отдръпна ги, поклати глава, бавно огледа стаята. Погледна към вратата на банята, където се криех, но нищо не се промени в изражението му.