Подпрях ръка на гишето и едно цивилно ченге, което бе съблякло сакото си и изпод мишницата му стърчеше кобур колкото патерица, отмести око от вестника си, процеди „Да?“ и бомбардира плювалника, без да помръдне глава повече от два сантиметра.
— Търся човек на име Кинкейд Куклето.
— Излезе да яде. Аз го замествам — отвърна той с равен, безразличен глас.
— Благодаря. Имате ли стая за журналистите?
— Ъхъ. Имаме и тоалетна. Искаш ли да я видиш?
— По-спокойно — рекох. — Не се опитвам да се заяждам. Нямам нищо против вашия град.
Той отново уцели плювалника.
— Стаята за журналистите е надолу по коридора. Там няма никой. Куклето ще се върне всеки момент, ако не се е удавил в някоя лимонадена бутилка.
В стаята влезе млад мъж с нежно телосложение, изискани черти, розово лице и невинни очи. В лявата си ръка държеше наполовина изяден сандвич с кюфте. Шапката му приличаше на тези, които репортерите носят по филмите, и беше разплескана върху тила на дребната му руса глава. Яката на ризата му бе разкопчана и вратовръзката, изкривена на една страна, висеше върху сакото. Изобщо — стопроцентово копие на журналистите от филмите. Само дето не беше пиян.
— Нещо ново, момчета? — попита Кинкейд небрежно.
Едрото чернокосо ченге отново улучи личния си плювалник и отвърна:
— Чух, че кметът си сменил долните гащи, но засега е само слух.
Дребният младеж се усмихна машинално и се обърна. Ченгето продължи:
— Оня там те търси, Кукле.
Кинкейд задъвка сандвича си и ме погледна с надежда. Рекох му:
— Приятел съм на Виолетката. Къде можем да поговорим?
— Да влезем в стаята за журналисти — отвърна той.
Докато излизахме, чернокосият ме изучаваше. Оглеждаше ме като човек, който търси с кого да се сбие и смята, че аз съм подходящ.
Стигнахме дъното на коридора и влязохме в стая с дълга, гола, издраскана маса, три-четири дървени стола и купища вестници по пода. В единия край на масата имаше два телефона, а точно в центъра на всяка стена — по един оплют от мухите портрет в рамка — Вашингтон, Линкълн, на журналиста Хорас Грийли и още един, когото не познах. Кинкейд затвори вратата, седна на ръба на масата, залюля крака и захапа остатъка от сандвича си.
— Аз съм Джон Далмас — рекох, — частен детектив от Лос Анджелис. Какво ще кажете да се повозим до „Олтеър стрийт“ седемстотин двайсет и шест, а вие да ми разправите каквото знаете за случая „Остриън“? Може би ще бъде по-добре да се обадите на Макгий, за да ме представи. — Подадох му визитката си.
Младежът много бързо се свлече от масата, мушна визитката в джоба си, без да я погледне, и продума почти в ухото ми:
— Чакайте малко!
После тихо отиде до портрета на Хорас Грийли, повдигна го и натисна един участък от боята зад него. Боята потъна. Беше нанесена върху плат. Кинкейд ме изгледа и повдигна вежди. Кимнах. Той върна картината на мястото й и дойде при мен.
— Микрофон — каза тихо. — Разбира се, не знам нито кой подслушва, нито кога, нито дали проклетото нещо изобщо работи.
— На Хорас Грийли щеше да му хареса — подметнах.
— Да. Тази вечер е мъртвило. Мисля, че мога да изляза. Ал де Спейн и без друго ще ме замества. — Сега младежът говореше високо.
— Едрото чернокосо ченге ли?
— Да.
— Защо е толкова кисел?
— Разжалваха го. Сега е обикновен патрулиращ полицай. Тази вечер дори не е на работа, просто виси тук, а е толкова як, че цялото управление трябва да се вдигне, за да го изхвърли.
Погледнах към микрофона и вдигнах вежди.
— Няма страшно — отвърна Кинкейд. — Нали трябва да им пусна нещичко, та да има с какво да се занимават.
Приближи се до мръсен умивалник в ъгъла, изми си ръцете с люспа сапун и ги избърса в носната си кърпа. Тъкмо я прибираше и вратата се отвори. На прага стоеше дребен човек с посивяла коса и ни гледаше безизразно.
Кинкейд Куклето рече:
— Добър вечер, шефе. Мога ли да ти бъда полезен с нещо?
Шефът ме изгледа безмълвно и без удоволствие. Имаше морскозелени очи, упорито стиснати устни, нос на пор и нездрава кожа. Не изглеждаше достатъчно едър за ченге. Кимна едва-едва и изрече:
— Кой е приятелят ти?
— Приятел на шурея. Частен детектив от Лос Анджелис. Чакай да видя… — Кинкейд отчаяно забърка в джоба си за визитката ми. Дори не си спомняше името ми.
— Частен детектив ли? Това пък какво е? Каква работа имате тук? — рязко попита шефът.
— Не съм казал, че съм дошъл по работа — отвърнах.
— Радвам се да го чуя. Много се радвам — рече той. — Довиждане.