Определено мога да мина за италианка. Само дето трябва да науча още малко думи на италиански.
— Си! — кимам на себе си. — Си. Милано!
Може пък да успея да наваксам с четене на малко вестници. Отварям безплатния брой на „Куриере дела сера“, който пристигна заедно със закуската ни, и погледът ми се плъзга по редовете. Ей, ама аз се справям доста добре! Първата статия е за това как президентът си мие пианото. Или поне нещо подобно… Почти съм убедена, че точно това означават думи като „presidente“ и „Javoro pieno“1.
— Знаеш ли, Люк, като нищо бих могла да остана да живея в Италия — отбелязвам небрежно, когато той излиза от банята. — Така де, това е прекрасна страна! Има си направо всичко: капучино… вкусна храна… всички са толкова елегантни… можеш да си купиш „Гучи“ на цени, много по-ниски от тези в Англия…
— И изкуството — изрича Люк с каменно изражение.
Божичко, понякога този мой съпруг е голяма досада!
— Е, това е очевидно! — подбелвам очи аз. — Искам да кажа, че въпросът с изкуството се подразбира и от само себе си.
Прехвърлям на следващата страница на вестника и погледът ми се плъзга бързо по заглавията. После нещо в съзнанието ми прищраква и аз се вторачвам в Люк.
Какво е станало с този човек?!
В този момент виждам пред себе си онзи Люк Брандън, когото познавах, когато работех като финансов журналист. Той е избръснат до синьо, облечен е в безупречен костюм, с бледозелена риза и тъмнозелена вратовръзка. Обут е с нормални обувки и нормални чорапи. Обицата му я няма. Гривната му също я няма. Единственият спомен за дългото ни пътешествие е косата му, която все още е сплетена на миниатюрни плитчици.
Усещам как в душата ми се надига ужас на талази. Харесвах го повече преди, както си беше раздърпан и неформален.
— Ама ти… доста си се стегнал! — отбелязвам накрая. — Къде ти е гривната?
— В куфара.
— Ама нали жената в Масаи Мара каза, че никога не трябва да ги сваляме?! — възкликвам с негодувание. — Нали ги зареди с онази специална молитва…
— Беки — въздъхва Люк. — Не мога да се явя на делова среща със старо парченце въже около китката си!
Старо парченце въже ли?! Ама това беше специална, свещена гривна, и той го знае много добре!
— Виждам, че си решил да си запазиш плитчините — отбелязвам кисело. — Щом имаш плитчици, нищо не ти пречи да носиш и гривната!
— Кой ти каза, че ще си запазвам плитчиците?! — възкликва изумено Люк и се изхилва. — Запазил съм си час за подстригване и… — поглежда бележника си и завършва: — всъщност след десет минути.
Подстригване ли?!
Божичко, всичко се развива прекалено бързо за мен! Направо не мога да го понеса, като си представя как красивата изсветляла от слънцето коса на Люк ще бъде отрязана и ще падне на пода! Косата му от нашия меден месец вече ще я няма! Ужас!
— Люк, недей! — изписквам, преди да успея да се спра. — Не го прави!
— Защо, какъв е проблемът? — пита Люк и този път се обръща към мен. — Беки, добре ли си?
Не, изобщо не съм добре. Обаче не знам защо.
— Не можеш да си отрежеш косата! — изричам отчаяно. — Тогава всичко ще свърши!
— Скъпа, то вече свърши — отговаря нежно той, приближава се и присяда до мен. После взема ръката ми и ме поглежда в очите. — И ти го знаеш много добре, нали? Всичко свърши. Прибираме се вкъщи. Връщаме се към истинския живот.
— Да, знам — отговарям след известна пауза. — Просто… Наистина много ми харесваш с дълга коса.
— Но не мога да се появя на делова среща в този вид! — възкликва съпругът ми и поклаща глава, в резултат на което мънистата в плитчиците му звънват. — Знаеш го не по-зле от мен!
— Добре де, но не се налага да се подстригваш! — възкликвам, внезапно озарена от гениална идея. — Много италиански мъже ходят с дълги коси. Само трябва да разплетеш плитчиците!
— Беки…
— Аз ще го направя! Аз ще ти ги разплета! Моля ти се, седни!
Бутвам Люк обратно на леглото и внимателно измъквам първите дребни мъниста, след което започвам внимателно да разплитам косата му. Когато се надвесвам над него, веднага ме лъхва деловия аромат на Люк — на скъпия му афтършейв на „Армани“, който той винаги носи на работа. Не го беше използвал откакто се оженихме.
Премествам се от другата страна и внимателно продължавам с разплитането на останалите плитчици. Никой от нас не проговаря — единственият звук в стаята е потракването на мънистата. Когато издърпвам от косата му последната, усещам, че в гърлото ми се събира буца. Което е абсурдно наистина.