Така де, не можем да прекараме целия си семеен живот в меден месец, нали? Освен това вече нямам търпение да видя мама, татко, Сузи и да се върна към нормалния живот.
И все пак… Последните десет месеца прекарах само с Люк. Не сме се отделяли един от друг за повече от няколко часа, и то рядко. А сега всичко това свърши.
Както и да е. Ще се оправя. Ще се заема с нова работа… и с приятелите си…
— Готово!
Пресягам се за моя балсам, поставям малко от него върху косата на Люк и я разресвам. Стои малко на вълни, но нищо — прилича му. При това изглежда напълно като европеец.
— Виждаш ли?! — възкликвам с малко повече ентусиазъм, отколкото действително чувствам. — Изглеждаш великолепно!
Люк разглежда скептично отражението си в огледалото и за части от секундата се изпълвам с ужас, че все пак ще настоява за подстригването си. Но после се усмихва.
— Окей! Изпълнението на присъдата се отлага. Но рано или късно ще трябва да я скъся.
— Да, знам — въздъхвам, но после добавям с нова надежда: — Важното е, че няма да е точно днес!
Наблюдавам как Люк си събира документите и ги слага в куфарчето си.
— И… с каква цел си точно в Милано?
Вярно, че Люк ми разказа по време на полета от Коломбо, обаче точно тогава сервираха безплатното шампанско и затова не съм особено сигурна, че го разбрах правилно.
— Ще се сдобием с нов клиент — корпорация „Аркодас Груп“.
— Да, вярно. Сега си спомням.
Компанията на Люк се нарича „Брандън Къмюникейшънс“ и е агенция за връзки с обществеността, представляваща финансови институции, като например банки, строителни корпорации и инвестиционни къщи. Всъщност точно така и се запознахме с него — някога, когато още бях финансов журналист.
— Искаме да разширим кръга си на влияние и да излезем извън финансите — казва Люк и щраква куфарчето си. — А това е огромна корпорация с разнообразни сфери на дейност. Притежават строителни петна, центрове за отдих, огромни магазини…
— Магазини ли? — наострям слух аз. — А дали ще ти дадат отстъпка?
— Ако получим договора — може би ще ни дадат.
Ама това е супер! Може пък компанията на Люк да реши да се насочи и към връзките с обществеността в модната индустрия! Като нищо може да започне да представлява „Долче и Габана“ вместо онези стари, скучни банки!
— А случайно да имат някакви магазини и в Милано? — подмятам с най-любезния си глас аз. — Защото бих могла да отида и да разгледам някой от тях — ей така, с проучвателна цел.
— В Милано нямат никакви магазини. Тук са единствено за една конференция, посветена на търговията на дребно. — При тези думи Люк оставя куфарчето си и се вторачва сериозно в мен.
— Какво? — питам аз.
— Беки… Знам, че сме в Милано, но, моля ти се, днес не прекалявай!
— Да прекалявам ли? — извисявам възмутено глас аз.
— Знам, че ще тръгнеш по магазините…
Откъде е толкова сигурен, че ще тръгна точно по магазините? Ама че наглост! Откъде знае, че няма да отида да разглеждам някои статуи и други подобни неща?
— Не смятам да ходя по магазините — изричам надменно и вирвам брадичка. — Споменах въпроса за магазините само за да демонстрирам интерес към работата ти!
— Ясно — кимва Люк и ме пооглежда многозначително, което буквално ме вбесява.
— Всъщност, дойдох тук заради културата! — продължавам ядовито. — И защото никога досега не съм идвала в Милано!
— Аха! — кимва съпругът ми. — Значи въобще не ти е минавало през ум да посетиш някой и друг дизайнерски магазин.
— Люк — връщам се към любезния си тон аз, — аз съм продавач-консултант — това ми е работата. Наистина ли смяташ, че няколко дизайнерски магазина ще ми направят впечатление?!
— Честно да ти кажа — да.
Усещам как в гърдите ми се надига поток от възмущение. Не си ли разменихме брачни клетви? А той не ми ли обеща да ме уважава и никога да не се усъмнява в думите ми?!
— Значи мислиш, че дойдох с теб само за да хукна да пазарувам, така ли?! Е, добре! Вземи! — Грабвам чантата си, изваждам си портмонето и му го връчвам.
— Беки, не се дръж като глупачка!
— Вземи го де! Ето! Просто ще се разходя из града.