— Добре тогава — свива рамене Люк и ми прибира портмонето.
Мамка му! Въобще не вярвах, че ще го прибере у себе си!
Както и да е. Няма значение, защото си имам още една кредитна карта в чантата си, която е добре скрита от Люк.
— Хубаво! — казвам и скръствам ръце на гърди. — Вземи ми парите! Не ми пука!
— Сигурен съм, че ще оцелееш и без тях — отбелязва той и се усмихва. — Винаги можеш да използваш кредитната карта, която криеш в чантата си.
Какво?!
Ама той откъде знае за тази карта?! Да не би да ме е шпионирал?!
Това определено е отличен повод за развод! Даже предостатъчен!
— Добре де, вземи и нея! — изкрещявам бясно и бръквам в чантата си. — Вземи ми всичко! Вземи и ризата от гърба ми, ако щеш! — Хвърлям кредитната си карта към него и добавям: — Може и да си мислиш, че ме познаваш, обаче да знаеш, че дълбоко се лъжеш! Изобщо не ме познаваш! Единственото, което искам, е да се запозная малко с италианската култура и може би да инвестирам в някой дребен местен артефакт.
— Местен артефакт ли? — повтаря като папагал съпругът ми. — Да не би под понятието „местен артефакт“ да имаш предвид обувки на „Версаче“?
— Не! — отсичам аз след пауза, само е една идея по-дългичка.
Което си е абсолютната истина.
Е, почти.
Мислех си по-скоро за „Миу Миу“. Доколкото знам, тук са много евтини.
— Виж какво, Беки, просто не прекалявай, става ли? — изрича Люк. — Багажът ни и без това е вече достатъчно препълнен. — Хвърля поглед към отворените куфари и допълва: — Като броиш южноамериканската ритуална маска, вуду жезъла, да не забравяме и за церемониалните мечове за танци…
Абе, този човек докога ще ми опява за тези ритуални мечове?! Само защото срязаха тъпата му риза!
— Казвам ти за милионен път — това са подаръци! Нямаше как да ги изпратим по море! Освен това трябва да бъдат с нас още с пристигането ни, иначе няма да приличаме на истински пътешественици!
— Добре де, ясно. Искам само да подчертая, че нямаме място за южноамерикански маски и, още шест чифта обувки!
Ама той май наистина се забавлява за моя сметка!
— Люк, вече не съм такава, разбра ли?! — изричам обезсърчено. — В последно време доста се промених. Израснах. Смеех да се надявам, че си го забелязал!
— Щом казваш. — Люк взема допълнителната ми кредитна карта, разглежда я известно време, след което отново ми я връща. — И без това на тази имаш не повече от няколкостотин лири.
Какво?!
— Ти откъде знаеш? — разпенвам се аз. — Това ми е личната кредитна карта!
— Тогава не си крий банковите извлечения под дюшека! Камериерката в Шри Ланка ги открила, докато оправяла леглата, след което ги даде на мен. — Целува ме, взема си куфарчето и на излизане казва: — Приятно прекарване в новия град!
Когато вратата зад гърба му се затваря, изпадам в отчаяние. Какво знае той! Въобще не подозираше, че днес смятах да му купя подарък. Когато преди години го срещнах, Люк имаше един колан, който много обичаше — колан от превъзходна италианска кожа. Обаче един ден го забравил в банята, след което коланът се сдоби с кола маска.
Което не беше изцяло по моя вина. Както му казах и по-късно, когато човек се намира в тотална агония, въобще не си мисли кой е най-подходящият уред за премахване на гореща кола маска от краката му. Просто грабва най-близкото нещо и… това е.
Както и да е. Та точно затова днес възнамерявах да му купя нов такъв колан. Нещо като подарък за края на медения месец. Обаче той може би не го заслужава, щом ме шпионира и чете личните ми банкови извлечения. Ама че наглост! Да не би аз да чета писмата, адресирани лично до него?!
Е, в интерес на истината, правя го. Някои от тях са особено интересни. Но въпросът е, че…
Господи! Вкаменявам се, когато през главата ми минава една кошмарна мисъл. Това означава ли, че той е наясно колко съм похарчила в Хонконг през онзи ден, когато той намина през стоковата борса?
Мамка му!
И до този момент не ми е казвал нищичко! Е, добре! В такъв случай като че ли наистина не заслужава да му купувам подарък!
Отпивам от капучиното си. Важното е, че не Люк, а аз ще се смея последна. Може да си мисли, че е много хитър, обаче изобщо няма представа как стоят нещата. Защото аз си имам един таен и особено гениален план!
Половин час по-късно слизам на рецепцията, облечена в прилепнали по краката ми черни панталони (е, не точно ефирни, но почти), тениска с презрамки и шалче около врата, вързано по европейска мода. Насочвам се право към бюрото за обмяна на валута и се усмихвам широко на жената зад гишето.