— Сигурна съм, че точно тя е човекът, единствено гласувал срещу мен, нали? — изричам с усмивка, ала гласът ми потреперва.
— Джес си има… определено мнение — започва накрая Робин. — Но не е необходимо да замесваме и нея в тази работа…
— Напротив! Тя е достатъчно замесена! Нали точно тя е причината, поради която съм тук! — Млъквам, като се опитвам да запазя самообладание. — Вижте какво, много съжалявам, но не мога да се включа във вашия комитет. Надявам се протестът ви да мине наистина добре… но аз не мога да остана.
Виждам как Робин си поема дъх, за да каже още нещо.
— Не мога! — отсичам и го поглеждам право в очите. — Трябва да ме разбереш! Просто не мога.
Виждам го в очите му — той наистина ме разбира.
— Е, няма какво — кимва накрая. — Струваше си да опитаме. Кимва към останалите, сякаш иска да им каже: „Всичко свърши.“
Те неловко си вземат довиждане с мен, пожелават ми всичко хубаво и се изнизват от малката дневна. Входната врата се затваря и аз оставам съвсем сама. Чувствам се още по-куха и от преди.
Когато на следващата сутрин се събуждам, по небето се носят тежки сиви облаци. Еди ми сервира пълна английска закуска, чак до черния пудинг, обаче аз успявам да погълна само чаша чай. Плащам й с остатъка от парите си в брой, а после се качвам горе, за да се подготвя за тръгване. От прозореца си отново зървам далечните хълмове, простиращи се чак до хоризонта.
Сигурно никога повече няма да ги видя отново. Сигурно никога повече няма да стъпя тук.
„Което напълно ме устройва — казвам си предизвикателно. — И без това мразя природата. И въобще не съм искала да дойда чак тук.“
Прибирам последните си неща в червения куфар, а после решавам да се преобуя в тюркоазените ми сандали с високите токчета. Когато пъхвам крака в тях, усещам под пръстите си нещо дребно и грапаво. Пъхвам ръка озадачено. И изваждам малък предмет, увит в подаръчна хартия. Втренчвам се в него и постепенно си спомням.
Това е огърлицата. Това е сребърната огърлица от „Тифани“, която се канех да подаря на Джес. Все още в оригиналната си торбичка от синьо кадифе.
Господи, сякаш беше преди цяла вечност!
Разглеждам я още няколко секунди, после я пъхвам в джоба си, вземам си куфарите и кутията за шапки и тръгвам надолу по стълбите. Минавам покрай монетния автомат долу.
Може би трябва да се обадя на Люк.
Но, от друга страна, какъв е смисълът? Пък и без това не разполагам с никакъв телефонен номер в Кипър.
Еди не се вижда никъде, затова аз просто затварям вратата на пансиона зад гърба си и повличам куфарите си през моравата към магазина. Искам да се сбогувам с Джим, преди да си тръгна.
Когато отварям вратата, сподирена от познатия звън, Джим вдига очи от кутиите с консерви боб, които тъкмо подрежда. Поглежда куфарите ми и вдига въпросително вежди.
— Значи тръгваш.
— Да, тръгвам.
— Не си тръгвай! — изрича тъжно Кели иззад щанда, където, иззад кориците на „Юлий Цезар“ се подават издайнически „100 актуални прически“.
— Налага се — изсмивам се леко и оставям куфарите си на земята. — Обаче съм ти приготвила още няколко неща на „Стила“. Като подарък за сбогуване.
Когато й подавам цяла серия гланцове за устни и блясък за очи, лицето й светва щастливо.
— И аз имам подарък за теб, Беки! — изрича рязко тя. Измъква една обикновена гривничка от ръката си и ми я подава: — В знак на нашето приятелство. Да не ме забравяш!
Докато седя, втренчена в простичката гривна в ръката ми, усещам, че не съм в състояние да кажа нищо. Тази гривна ми напомня много силно за другата, която дадоха на Люк по време на церемонията в Масаи Мара. И която Люк свали, когато се върна отново в бизнеса.
Обаче аз още си пазя моята.
— Това е… фантастично! — вдигам глава и й се усмихвам. — Никога няма да я сваля от ръката си! — и пъхвам гривната до моята, след което прегръщам топло момичето.
— Ще ми се да не си тръгваше — нацупва се тъжно Кели. — Ще дойдеш ли някой друг път в Скъли?
— Не знам — отговарям след кратка пауза. — Но не мисля. Обаче виж какво, ако ти се прииска да дойдеш до Лондон, само ми се обади! Става ли?
— Става! — светва лицето й. — Може ли да отидем до „Топшоп“?
— Разбира се!