— Като гледам, май още отсега ще трябва да започвам да спестявам — намесва се замислено Джим и двете се изкискваме едновременно.
В този момент ни прекъсва звънчето на вратата. И ето че в магазина влизат Еди с нейната вечна зелена забрадка, заедно с Лорна и добре облечената дама от снощи. И трите изглеждат изключително самоуверени.
— Еди? — възкликва изумено Джим и поглежда часовника си. — Какво мога да направя за теб?
— Добро утро, Джим — изрича официално Еди, но избягва да го поглежда в очите. — Бих искала да си купя от теб хляб, ако обичаш. Един пълнозърнест и един бял!
— Хляб ли?! — слисва се Джим. — Ама Еди… сега е едва десет сутринта!
— Много добре знам колко е часът! — срязва го Еди.
— Ама хлябът е… на истинската си цена!
— Искам да си купя хляб! Толкова много ли искам, моля?!
— Добре де… разбира се, че не… — изрича Джим, все още замаян от ставащото. Изважда посочения хляб и го увива в хартия. — Това прави един паунд и деветдесет и шест пенса.
Настъпва кратка пауза, през която се чува как Еди си поема дълбоко дъх. После изважда рязко портмонето от чантата си и го отваря.
— Два паунда! — обявява триумфално. — Много благодаря!
Направо не мога да повярвам! Двете с Кели стоим отстрани и се пулим озадачено, докато и другите две жени си купуват три хляба и комплект торбички за сандвичи. А в последния момент Лорна дори си поръчва две кифлички!
Когато вратата се затваря зад гърба им, Джим се отпуска немощно на стола зад щанда и ни поглежда невярващо.
— Боже, кой би си помислил! — клати глава той. После ме пронизва с поглед и допълва: — Това е благодарение на теб, Беки!
— О, надали! — изчервявам се аз. — Вероятно просто са имали нужда от хляб!
— Напротив, благодарение на теб е! — повтаря и Кели. — Благодарение на онова, което си казала снощи! Мама ми разказа всичко за събранието! Каза, че си много приятно момиче, само дето малко…
— Кели — прекъсва я баща й, — защо не вземеш да приготвиш на Беки една чаша хубав чай?
— О, няма нужда, аз ще тръгвам! — Поколебавам се, после бръквам в джоба си и изваждам оттам малката торбичка от „Тифани“. — Джим, искам да те помоля за една услуга. Би ли предал това на Джес? Това е нещо, което купих специално за нея много отдавна. Знам, че вече всичко е съвсем различно, но… все пак си беше нарочено за нея!
— Тъкмо тръгвам към къщата й, за да отнеса една доставка — казва Джим. — Защо не го оставиш там сама?
— О, не! — дръпвам се ужасена. — Не искам да я виждам!
— Тя няма да е вкъщи. Нали всички тръгнаха за онова катерене. Аз имам ключ за къщата й.
— Ами… добре.
— Не бих имал нищо против някой да ми прави компания — свива рамене Джим.
— В такъв случай… — свеждам поглед към малката кадифена торбичка от „Тифани“, а после я връщам обратно в джоба си. — Защо пък да не дойда!
Тръгваме двамата по пустите улици към къщата на Джес. Никой от нас не обелва и думица. Джим е метнал на рамене голям чувал с картофи. Облаците се сгъстяват все повече и повече и аз усещам първите капчици дъжд. С периферното си зрение улавям как от време на време Джим ми хвърля загрижен поглед.
— Ще се чувстваш ли добре, когато се върнеш в Лондон? — пита накрая.
— Сигурно.
— Успя ли да говориш със съпруга си?
— Не, не съм — отвръщам и прехапвам устни.
Джим спира за миг, за да прехвърли чувала на другото си рамо.
— Я кажи сега — обажда се после, — как стана така, че такова добро момиче като теб се оказва с проблеми в брака?
— Всичко е изцяло по моя вина. Извърших някои… глупави неща. И съпругът ми много се ядоса. Каза ми… — Тук преглъщам. — Каза ми, че му се ще повече да съм приличала на Джес!
— Сериозно?! — слисва се Джим. — Така де, не че Джес не е добро момиче… — побързва да се поправи. — Обаче аз никога… Та това не е кръстопът, да избираш между този и онзи път. — Прокашля се неловко и си потрива носа.
— Точно затова и дойдох тук. За да се уча от нея — изричам и въздъхвам дълбоко. — Обаче и това се оказа поредната глупава идея.
Вече сме стигнали края на улицата на Джес и Джим спира за миг, преди да поемем по стръмния склон. Каменните къщи проблясват под ситните дъждовни капчици, възправени загадъчно на фона на потъналите в мъгла хълмове. Нагоре по тях съзирам стадо овце да пощипват кротко трева — като бели точици памук върху зеления килим.