— Но сега тя е на онова катерене за издръжливост — напомня ми Джим. — Което започва само след половин час.
— Тогава трябва да тръгвам! — извиквам развълнувано. — Трябва да я видя! Как да се добера дотам? Пеша става ли?
— Доста далече е — цъква с език Джим, след което накланя дяволито глава и пита: — Да те дръпна дотам?
Двадесет и едно
Знаех си, че сме сестри. Знаех си! Знаех си!!!
При това не само че сме сестри — ние сме сродни души! След всичките тези фал стартове! След всичките тези недоразумения! След като си мислех, че никога няма да намеря поне една обща черта между нас двете!
Тя е същата като мен. И аз я разбирам.
Аз разбирам Джес!
Всичко, което каза Джим, ми звучеше познато. Всичко! Колко пъти ми се е случвало да пренасям нелегално обувки от Америка?! Колко пъти съм рискувала собствения си живот и безопасност по време на разпродажбите! Дори имам и контузия на крака, точно като нея! Случи се, когато видях как някой се насочва към последната намалена чанта на „Орла Кийли“ в „Селфриджис“ и скочих от ескалатора осем стъпала наведнъж.
Господи, защо не видях този неин шкаф със скалите по-рано! Ако знаех само… Всичко щеше да бъде различно! Защо и тя не ми каза? Защо не ми обясни?
В този момент си спомням как Джес ми говори за скали и камъни по време на първата ни среща… после в моя апартамент. И ме залива гореща вълна на срам. Тя всъщност се опита. А аз просто не пожелах да я слушам, нали така? Въобще не й повярвах, когато тя ми разказваше колко интересни са скалите. А аз й заявих, че скалите са… глупава работа.
И досадни. Също като нея.
Стомахът ми се преобръща.
— Не може ли малко по-бързо? — обръщам се към Джим. Подскачаме по пътя в неговия древен лендроувър, преминавайки затревени хълмчета, могили и скални покрития, като се качваме все по-високо и по-високо в планината.
— Повече от това не може — отговаря ми той. — Ще бъдем навреме, успокой се!
Овцете се разбягват от пътя, когато ние изгърмяваме, а по предното стъкло непрекъснато се удрят малки камъчета. Поглеждам през прозореца от моята страна — но после бързо извръщам поглед. Не че ме е страх от височини. Нищо подобно. Но доколкото схващам, намираме се приблизително на осем сантиметра от дълбока пропаст.
— Така — кимва Джим, като спира на едно място, превърнато в паркинг. — Оттук тръгват. И ето там се катерят. — Посочва стръмната планина, която се извисява пред нас. — Това е прословутият Скъли Пайк. — Телефонът му иззвънява и той го изважда. — Извини ме за миг.
— Няма нищо. Благодаря! — кимвам и отварям вратата. Оглеждам се и ето че гледката направо ме замайва.
Наоколо се извисяват назъбени скали и остри върхове, нашарени тук-там с кръпки зеленина и дълбоки цепнатини от ледниковия период. Над всичко това се възправя планината — назъбена и горда, сливаща се със сивото небе. Надниквам долу към долината и усещам внезапно замайване. Въобще нямах представа, че се намираме толкова високо. Много под нас се съзират къщички с размерите на детски играчки, което сигурно е Скъли — но като изключим тях, спокойно бихме могли да се намираме в средата на пустошта.
Да де, сега, като се замисля, ние наистина сме в средата на пустошта.
Втурвам се по чакъла на паркинга към малка полянка по-нататък, където е поставена масичка с плакат, на който пише: „Регистрация за Катеренето за издръжливост на Групата за защита на околната среда, Скъли.“ Зад масичката две жълти знаменца бележат началото на пътеката, която отвежда към планината. Там седи мъж с анорак и шапка, когото не познавам. Но като изключим него, мястото е пусто.
Ама къде са хората? Нищо чудно, че не разполагат с никакви пари, щом никой не се появява на тези спонсориран и разходки.
— Здравейте! — обръщам се към мъжа с анорака. — Имате ли представа къде е Джес Бъртрам? Тя е една от участниците в катеренето. Спешно трябва да говоря с нея!
Вече буквално изгарям от нетърпение. Направо нямам търпение да й кажа! Нямам търпение да зърна лицето й!
— Опасявам се, че сте закъснели — отговаря мъжът и посочва към планината. — Тя тръгна. Всъщност, всички тръгнаха.
— Вече? — ококорвам се аз. — Ама… нали катеренето започва в единадесет? А сега е едва без пет?
— Започна в десет и половина — поправя ме мъжът. — Изтеглихме го напред, защото прогнозата за времето не е никак благоприятна. Ще трябва да я почакате. След няколко часа ще свърши!