— Виждаш ли ме? — настоява тя. — Можеш ли да кажеш колко пръста виждаш?
И тя пъхва ръка пред очите ми, а аз се втренчвам неразбиращо в нея. Боже, ама това момиче трябва веднага да си оправи маникюра!
— Колко са пръстите ми? — продължава да пита тя. — Виждаш ли ги? Чуваш ли ме?
Да бе, вярно.
— Хммм… три?
Джес се вторачва за миг в мен, а после се отпуска на коленете си и заравя глава в ръце.
— Слава богу! Слава богу!
Тя трепери. Ама защо, за бога, трепери, а?
О, господи! Изкачването. Катеренето. Бурята. Падането. О, майчице! Падането! Строполих се по склона на планината!
Опитвам се бързо да блокирам спомена, ала за мое огромно изумление от ъгълчетата на очите ми започват да се стичат сълзи и да капят в ушите ми.
Окей. Стига! Вече съм в безопасност. Вече съм на земята. И… разсъждавам. Ако трябва да бъда честна, не съм съвсем наясно точно къде съм. Втренчвам се в яркосиния фон наоколо, обаче продължавам да не разбирам нищо. Бих казала, че съм в рая — само дето, доколкото си спомням, Джес не е падала след мен, нали така?
— Къде съм? — успявам да изрека накрая. Джес вдига глава. Все още е бледа и цялата трепери.
— В палатката ми — отвръща. — Винаги си нося палатка в раницата. Не посмях да те помръдна, затова просто я сложих върху теб.
Палатка! Ама това е много хитро! Защо и аз не си нося палатка навсякъде с мен? Още от утре започвам. Да! Миниатюрна палатчица, която ще си държа в дамската чанта.
Единственият проблем е, че тук, на земята, не е особено удобно. Що не взема да стана и да се поразтъпча?!
Опитвам се да се надигна, обаче пред очите ми причернява и ми се завива свят.
— О, боже! — изричам една чуто и се отпускам отново назад.
— Не се опитвай да ставаш! — вика разтревожена Джес. — Преживя ужасно падане! Помислих си… — Не довършва. Издиша дълбоко. — Както и да е. Просто не ставай!
Постепенно започвам да усещам и останалата част от тялото си. Ръцете ми са ожулени и надраскани. С огромно усилие успявам да надигна глава и да хвърля поглед към краката си, целите нарязани и кървящи. Като че ли имам и някаква рана на бузата — вдигам ръка, за да се уверя.
— Олеле! Ама лицето ми кърви!
— Ти си пълна развалина! — отбелязва без всякакви заобикалки Джес. — Усещаш ли някаква особено силна болка някъде?
— В глезена. Левият. Ужасно боли!
Джес започва да го опипва и аз прехапвам устни, като си налагам да не пищя.
— Мисля, че е изкълчен — заявява накрая тя. — Ще го стегна. — Включва едно фенерче, закрепва го на стоманен прът, а после бръква в някаква малка кутийка. Изважда оттам бинт и започва да го увива професионално около глезена ми. — Беки, какво изобщо правеше тук, а?
— Аз… дойдох да те търся. — Спомените в главата ми в момента са малко на зигзаг, обаче се опитвам да ги подредя. — И аз се включих в спонсорираното катерене за издръжливост.
Джес се опулва срещу мен.
— Но това не е определеният маршрут! Аз просто се отклоних малко. Маршрутът свършва много по-надолу от мястото, където си стигнала! Защо не си следвала ориентирите?
— Ориентири ли? — поглеждам я неразбиращо.
— Господи, ама ти очевидно нищо не разбираш от алпинизъм, нали така? — възкликва тя. — И въобще не трябваше да си тук! Много е опасно!
— А ти защо си тук? — тросвам се аз, примигвайки с всяко поредно стягане на бинта около крака си. — Онова, което правеше, ми се стори доста опасничко!
Джес автоматично се затваря в себе си. Накрая все пак отговаря:
— Последния път, когато катерих Скъли Пайк, забелязах няколко перфектни мостри от амонит. Исках да си взема няколко. Вярно, че е малко глупаво, но изобщо не очаквам да ме разбереш…
— Нищо подобно! Напълно те разбирам! — Извиквам аз и се изправям на лакти. О, господи! Спомените ме връхлитат като порой. Трябва да й кажа! — Джес, напълно те разбирам! Видях твоите скални мостри! Те са фантастични! Направо божествени!
— Лягай веднага! — изрича Джес. — И не се вълнувай много!
— Обаче аз искам да се вълнувам! Джес, чуй ме! Ние сме сестри! Ние наистина сме сестри! Точно затова дойдох в планината! Трябваше да ти го кажа!
Джес присвива очи и отсича:
— Беки, току-що си удари главата… сигурно имаш мозъчно сътресение…
— Не е от това! Нямам сътресение! — Колкото по-силен става гласът ми, толкова по-силна става и болката в главата ми. Обаче вече не мога да спра. — Сигурна съм, че с теб имаме една и съща кръв! Знам го! Ходих в къщата ти!