— Именно. Или… глупави списания, пълни с абсурдни реклами.
— Или пиенето на кафе от отвратителни стари термоси.
Устните на Джес потрепват в усмивка.
— Или тъпо капучино с голяма пяна.
Над главите ни се чува тътен и двете едновременно подскачаме уплашени. Дъждът барабани по палатката ни, изливайки се като из ведро. Джес поставя последния пластир на краката ми и затваря малката си кутийка.
— Предполагам, че не си взела нищо за ядене, нали? — отбелязва тя.
— Ами… май не.
— Аз имам нещичко, обаче не е много — сбърчва чело тя. — И въобще няма да ни стигне, ако се наложи да прекараме тук дълго време. Защото няма да можем да тръгнем веднага след края на бурята.
— Не можем ли да потърсим тук някакви корени или плодове? — предлагам аз.
Джес ме поглежда изумено и изтъква:
— Беки, аз не съм Тарзан. — Свива рамене и обгръща с ръце краката си. — Просто ще трябва да седим тук и да чакаме.
— Значи… ти не си носиш мобилен телефон, когато тръгваш из планината, така ли? — питам предпазливо.
— Нямам мобилен телефон. Обикновено не ми трябва.
— Права си. Обикновено не ти се налага да се грижиш за тъпата си контузена сестра.
— Така е, обикновено не ми се налага — обръща се и протяга ръка към нещо зад нея. — Посъбрах някои от нещата ти, между другото. Когато падна, те бяха навсякъде около теб.
— Благодаря ти — кимвам и поемам нещата от ръката й. Миниатюрен лак за коса. Несесерът ми за маникюр. Компактна пудра.
— Обаче не успях да открия чантата ти — допълва Джес. — Кой знае къде е отлетяла.
Сърцето ми спира да бие.
Моята ангелска чанта.
Моята звездна чанта за две хиляди евро. Чантата, за която всички филмови величия по света се бият.
След всичко това — нея я няма. Загубена в планината, в средата на нищото.
— Ами… няма значение — успявам някак си да се усмихна аз. — Случват се такива неща.
С разранените си, вкочанени пръсти успявам някак си да отворя кутийката с пудрата. И колкото да не е за вярване, огледалото е все така непокътнато. Въоръжавам се със смелост и се поглеждам в него. Само за да се отдръпна ужасено. Приличам на опърпана гарга. Косата ми се е разхвърчала на всички посоки и двете ми бузи са одрани, а на челото ми се вижда огромна цицина.
— И какво ще правим сега? — затварям пудриерата и вдигам глава аз.
— Трябва да останем тук, докато не свърши бурята — отговаря Джес.
— Това е ясно. Питам какво ще правим, докато трае бурята?
Джес ми отправя един безизразен поглед, след което изрича с равен тон:
— Мислех си, че бихме могли да погледаме „Когато Хари срещна Сали“ и да си похапваме пуканки.
Не мога да се сдържа да не се изкискам. Ама Джес всъщност имала чувство за хумор! Но го е крила под студената си маска.
— Какво ще кажеш да си направим маникюра една на друга? — предлагам аз. — Ето, имам и несесер!
— Да си направим маникюра ли?! — ококорва се сестра ми. — Беки, даваш ли си сметка, че се намираме дълбоко в планината?
— Ама разбира се! — кимам възторжено с глава аз. — Точно в това е смисълът! Тук си нося един изключително издръжлив лак, който не се чупи при никакви обстоятелства! — и й показвам шишенцето. — Ето, виж, на картинката даже се вижда жена, която катери планината!
— Направо невероятно! — възкликва Джес и поема шишенцето от ръката ми. — И хората си падат по подобни неща, така ли?
— Хайде де! Какво друго ни остава да правим? — подкачам я и правя невинна пауза. — Така де, като не можем да се забавляваме по друг начин, като например да си изчисляваме сметките…
Джес ме поглежда игриво и отсича:
— Хубаво де! Ти печелиш! Хайде, направи ми маникюра!
Докато бурята около нас си вилнее ли, вилнее, ние си лакираме взаимно ноктите в ярко, блестящо розово.
— Страхотно! — възкликвам възхитено аз, когато Джес приключва с лявата ми ръка. — Направо можеш да станеш маникюристка!
— Благодаря ти — кимва иронично тя. — Тъкмо се чудех каква нова кариера да подхвана.
Размахвам пръсти под светлината на фенерчето, а после си отварям пудриерата, за да се насладя на отражението си.
— Трябва да се научиш да си слагаш пръста замислено на устата — обяснявам, като й показвам. — По същия начин, както когато си сложиш нов пръстен или гривна. За да могат хората да те видят. — И й поднасям огледалото, обаче тя извръща поглед.