И автоматично се затваря в себе си.
— Не, благодаря.
Прибирам пудриерата и се размислям. Главата ми се къса от мислене. Трябва да я попитам защо мрази огледалата. Обаче трябва да подходя много тактично.
— Джес… — изричам накрая.
— Да?
— Защо мразиш огледалата?
Настъпва тишина, в която се чува единствено воят на вятъра. Накрая Джес ме поглежда и отговаря:
— Не знам. Може би защото, когато бях малка, всеки път, когато се поглеждах в огледалото, баща ми ми казваше да не бъда толкова суетна.
— Суетна ли?! — ококорвам се аз. — И ти го е повтарял всеки път?!
— Почти всеки. — Свива рамене, но когато забелязва изражението ми, пита: — Защо? Твоят какво ти казваше?
— Родители ми ми казваха… — Тук вече усещам значително притеснение, ала продължавам: — Казваха ми, че аз съм най-красивото ангелче, което някога е падало от небето.
— Ясно — свива рамене Джес, като че ли иска да каже: „Нищо чудно.“
Свеждам поглед към ноктите си и накрая казвам:
— Боже, наистина си права! Много са ме глезили! Моите родители винаги са ми давали всичко! Никога не ми се е налагало да се грижа за каквото и да било сама! Никога! Около мен винаги е имало някой, който да върши тежката работа. Първо мама и татко… после Сузи… после Люк…
— А аз трябваше да се грижа за себе си още от мига, в който си стъпих на краката — отбелязва Джес. Лицето й се пада под сянката на фенера, така че не мога да зърна изражението й точно в този момент.
— Баща ти… очевидно е бил доста… суров — изричам предпазливо.
В продължение на няколко секунди Джес не отговаря нищо.
— Татко никога не е изразявал някаква емоция пред мен — казва накрая. — Никога не ми е казвал кога се гордее с мен. Не че не го е чувствал! Но в нашето семейство ние не сме свикнали да бърборим за всичко така, както е във вашето!
Внезапен порив на вятъра разхлабва едното колче на палатката и дъждът ни връхлита. Джес грабва края на платнището и започва да търси нещо, с което да го укрепи.
— Та аз съм същата — продължава, докато забива колчето и го подпира с един камък. — Само защото не говоря за нещата не означава, че не ги чувствам. — Оглежда се и накрая среща погледа ми с видимо усилие на волята. — Беки, когато ти дойдох на гости в апартамента, не съм искала да се държа нелюбезно. Нито пък… студено.
— Аз просто не трябваше да те обиждам така — изричам с искрено угризение аз. — И много съжалявам…
— Не, не! — прекъсва ме сестра ми. — Аз съм тази, която трябва да каже, че съжалява! Можеше да се постарая повече. Можеше да взема участие в нещата, които беше измислила. Обаче… ако трябва да бъда честна… малко се притеснявах от теб.
— Да, Люк ме предупреди, че понякога просто обсебвам хората — отбелязвам тъжно аз.
— Взех те за луда — казва Джес и аз се усмихвам. — Не, наистина те помислих за луда! Реших, че родителите ти сигурно са те взели от някой дом за деца с психически проблеми!
— О! — възкликвам неловко. После разтърквам главата си, която пак започва да ме боли.
— Трябва да поспиш — отбелязва Джес, като ме поглежда загрижено. — Сънят е най-доброто лекарство. И най-доброто обезболяващо. Ето ти едно одеяло. — И ми подава нещо, което ми прилича на тънък лист фолио.
— Ами… добре — изричам не особено уверено аз. — Ще опитам.
Полагам глава върху най-малко неудобното място, което успявам да намеря, и затварям очи.
Обаче не мога да заспя. Целият ни разговор минава през главата ми под съпровода на плющящия дъжд и воя на вятъра.
Аз съм разглезена.
Аз съм досадна глезла.
Нищо чудно, че на Люк му писна от мен. Нищо чудно, че бракът ни е абсолютна катастрофа. Вината е изцяло моя.
О, господи! Ето че очите ми отново се насълзяват и от това главата ме заболява още повече. Вратът ми е под някакъв странен наклон… а в гърба ми се е впил някакъв камък…
— Беки, добре ли си? — пита Джес.
— Не особено — признавам си аз с плачевен тон. — Изобщо не мога да заспя.
Настъпва тишина и аз допускам, че Джес не ме е чула или че просто няма какво друго да каже. Но миг по-късно усещам нещо до себе си. Обръщам се и виждам, че тя ми поднася парче бял сладкиш.