— Вярно, че не е шоколадче с ментов крем — изрича безстрастно тя.
— А какво е? — проплаквам аз.
— Ментов кейк „Кендал“. Традиционна храна за алпинистите.
— Благодаря — прошепвам и отхапвам едно парченце. Вкусът е сладък, обаче доста странен, и макар че не ми допада особено, отхапвам второ парченце, за да не я обидя. И после, за мой огромен ужас, сълзите отново рукват от очите ми.
Джес въздъхва, отхапва от своето парче и пита:
— Какво има сега?
— Люк никога повече няма да ме обича! — изхълцвам аз.
— Съмнявам се.
— Напротив! — Вече и носът ми руква и аз го изтривам с ръкава си. — Откакто се върнахме от сватбеното ни пътешествие, всичко върви от лошо към по-лошо! И вината е изцяло моя. Аз провалих всичко…
— Вината не е изцяло твоя — прекъсва ме Джес.
— Какво?! — опулвам се аз.
— Никога не бих казала, че вината е само твоя — изрича спокойно тя. — За тази игра винаги са нужни двама. — Прибира остатъка от кейка в опаковката му, отваря ципа на раницата си и го пъхва вътре. — Като си говорим за различни мании, трябва да ти кажа, че Люк е напълно обсебен пък от работата си!
— Да, знам, че е така. Но си мислех, че се е променил. По време на медения ни месец бе напълно спокоен. Всичко беше перфектно. И аз бях толкова щастлива!
Пронизва ме болка, когато си спомня как двамата с Люк си държахме ръцете, загорели от слънцето, безгрижни… Как правехме заедно йога. Как седяхме на терасата в Шри Ланка и планирахме изненадващото си завръщане…
Имах такива големи надежди. И нищо не се нареди така, както го мислех.
— Животът не е безкраен меден месец — изтъква Джес. — И след него е напълно нормално да се очаква някакъв срив.
— Но аз толкова очаквах да се омъжа! — преглъщам. — И си представях разни неща! Например как всички седим около голямата дървена маса в трапезарията и се смеем. Люк, аз, Сузи… Таркуин… и всички сме толкова щастливи…
— И какво стана? — поглежда ме изпитателно Джес. — Имам предвид със Сузи. Майка ти ми каза, че тя е най-добрата ти приятелка.
— Беше. Но докато мен ме нямаше, тя… си е намерила друга приятелка. — Вторачвам се в синьото платнище над главата си и в гърлото ми отново се образува буца. — Всички около мен са си намерили нови приятели, нова работа и вече… не се интересуват от мен. Аз… аз… вече нямам никакви приятели.
Джес затваря ципа на раницата си и дръпва здраво връзките й. После вдига глава и изрича:
— Имаш мен!
— Но ти дори не ме харесваш — отбелязвам тъжно.
— Е, но съм твоя сестра — отсича тя. — Така че се налага да те търпя, нали така?
Вдигам глава и забелязвам, че в очите й играят весели пламъчета. И от тях се излъчва топлота. Топлота, която никога до този момент не съм виждала.
— Знаеш ли, че Люк иска да бъда точно като теб? — питам аз.
— Аха. Добре.
— Ама това е вярно! Иска да бъда пестелива и разумна! — Оставям остатъка от парчето си кейк зад един камък с надеждата, че Джес няма да забележи. — Ще ме научиш ли да бъда такава?
— Да уча теб. Да бъдеш пестелива.
— Да! Моля те!
Джес подбелва очи и накрая отбелязва спокойно:
— Ако смяташ да ставаш пестелива, няма да е зле да запомниш, че не необходимо да изхвърляш на вятъра едно напълно годно за ядене парче кейк.
— О, да бе! — сконфузвам се аз. Вземам го обратно и отново отхапвам. — Хммм… не е зле!
Вятърът вие още по-яростно, а палатката плющи все по-бързо и по-бързо. Загръщам се с тънкото одеялце на Джес, като за милионен път се упреквам защо не си взех поне една жилетка. Или дори непромокаем екип за алпинисти. И точно тогава се сещам за нещо. Бръквам в джоба на полата си и — направо не мога да повярвам! Малката торбичка си е все още там!
— Джес, това е за теб — казвам, като го вадя от джоба си. — Всъщност, отидох у вас само за да ти го оставя.
И й подавам малката тюркоазена торбичка. Тя бавно развързва връзките и изсипва сребърната огърлица от „Тифани“ в ръката си.
— Това е огърлица — обяснявам аз. — И аз имам същата. Ето, виж!
— Беки! — слисва се тя. — Ама това е… наистина…
За части от секундата ме пронизва ужасът, че ще каже нещо от рода на „неподходящо“ или „неприлично“.
— Фантастично! — изрича накрая тя. — Това е фантастично! Много ми харесва! Благодаря ти!