Закопчава огърлицата на врата си и аз я оглеждам доволно. Много й отива! Странното в случая е, че нещо в лицето й ми се струва различно. Сякаш си е променило формата. Като че ли тя…
— О, господи! — възкликвам удивено. — Ти се усмихваш!
— Не е вярно — отрича автоматично Джес. Виждам я как се опитва да сдържи усмивката си, ала не успява. Всъщност, усмивката й става още по-широка и тя вдига ръка, за да докосне огърлицата на врата си.
— Да, ама не! — кискам се вече аз. — Ти се усмихваш! Значи напипах слабото ти място, а! Дълбоко в себе си ти също си момиче на „Тифани“!
— Нищо подобно!
— Охо, и още как! Знаех си! Виж сега, Джес…
Но каквото и да се каня да кажа, потъва във воя на вятъра, защото този в този момент, без никакво предупреждение бурята изтръгва единия край на палатката.
— Божичко! — пищя аз, когато върху лицето ми се изсипва порой от дъжд. — О, господи! Палатката! Дръж я!
— Мамка му! — вика Джес и се опитва да задържи плющящото платно и отчаяно да го закотви в земята, обаче следващ силен порив го изтръгва от ръката й. Платното започва да се издува като платно на кораб, а после изчезва някъде из планината.
Опитвам се да зърна Джес през пороя пред очите си.
— И сега какво ще правим? — опитвам се да надвикам вятъра и пороя.
— Господи! — търка разтревожено лице тя. — Окей. Налага се да намерим някакъв подслон. Можеш ли да се изправиш?
Помага ми да се изправя на крака, но аз изпищявам от болка. Глезенът ми!
— Налага се да стигнем до онези скали там! — вика Джес, като сочи напред през дъжда. — Облегни се на мен!
И двете започваме да се придвижваме напред, отчасти накуцвайки, отчасти пързаляйки се по калния сипей, като постепенно успяваме да си изградим някакъв общ ритъм на движение. Стискам зъби, за да сподавя болката, защото не искам да напрягам и без това напрегнатата обстановка.
— Дали ще дойде някой да ни спаси? — успявам да произнеса по едно време.
— Надали. Не е минало достатъчно дълго време, откакто ни няма — отвръща Джес, спира за малко и казва: — Окей. Сега остава само една малка стръмна отсечка. Дръж се за мен!
Успявам някак си да се изкача по хлъзгавия скалист склон, уповавайки се на силните ръце на Джес. В доста добро състояние е, няма спор. Като нищо щеше да се спусне сама долу, въпреки дъжда. И в този момент си давам сметка, че ако не бях аз, сега тя щеше да си бъде на тихо и топло у дома.
— Благодаря ти, че ми помагаш — изломотвам аз, когато отново започваме да се тътрим напред. — Благодаря ти, че остана тук с мен!
— Няма защо — отвръща тя, без да спира.
Дъждът бие в лицето ми и почти ме задушава. Главата ми отново ме заболява, завива ми се свят, а болката в глезена става вече непоносима. Обаче съм длъжна да продължа напред. Не мога да предам доверието на Джес!
Внезапно, въпреки дъжда, до ушите ми достига някакъв друг шум. Сигурно си въобразявам. Или може би е просто вятърът. Не може да е истина.
— Чакай малко! — заковава се на място Джес. — Какво е това?
И двете се заслушваме. Вярно е! Истина е!
Истинско бръмчене на хеликоптер!
Вдигам глава и през мъглата и пороя зървам бледите светлинки.
— Помощ! — започвам да пищя и да махам отчаяно с ръце. — Тук сме!
— Тук сме! — крещи и Джес и започва да описва кръгове с фенерчето си. — Тук сме! Помощ!
Хеликоптерът прави няколко кръга над главата ни, а после, за мой най-голям ужас, изчезва.
— Не ни ли видяха? — ахвам.
— Не знам — отвръща Джес с напрегната и разтревожена физиономия. — Трудно е да се каже. Пък и не биха могли да се приземят никъде тук. Могат само на върха, а после да слязат пеша.
И двете оставаме неподвижни за известно време, ала хеликоптерът не се връща.
— Ясно — кимва накрая Джес. — Хайде да продължаваме. Скалите поне ще ни скрият от вятъра.
И продължаваме така, както почнахме. Но този път силите ми като че ли ги няма. Чувствам се напълно изтощена. Цялата съм вир-вода, замръзвам и доколкото мога да преценя, вече не са ми останали никакви запаси от енергия. Катерим се по склона болезнено бавно, привели глави една към друга, сплели ръце една върху друга, и двете едва поемайки си дъх, докато дъждът ни бие безмилостно по лицата.
— Чакай малко! — заковавам се този път аз. — Като че ли чувам нещо. — Сграбчвам здраво Джес и извивам врат.