— Какво?
— Чух нещо…
Примигвам, когато през дъжда зървам бледа светлинка, която играе по склоновете. Далечен лъч от фенерче. И долавям звук от човешко движение.
О, господи! Това са хора! Най-сетне!
— Това е планинската спасителна служба! — изпищявам неистово. — Идват! Тук! Помощ!
— Тук сме! — започва да вика и Джес и отново раздвижва лъча на фенерчето си.
Другият лъч изчезва за миг, но после отново се появява.
— Помощ! — вика с пълно гърло Джес. — Тук сме!
Никакъв отговор. Но къде изчезнаха всички? Да не би пак да не са ни видели?
— Помоооощ — разпищявам се отчаяно аз. — Моля ви, помооооощ! Тук сме! Не ни ли чувате?
— Беки?
Насред бушуващата буря до ушите ми достига един познат, писклив глас. Замръзвам на място.
Какво?
Да не би… да халюцинирам?
Но това ми прозвуча точно като…
— Беки? — крещи отново същият глас. — Беки, къде си?
— Сузи?!
Когато вдигам поглед, на козирката над нас се появява фигура със стари дочени панталони. Косата й е прилепнала към лицето и размахва включено фенерче. Поставя ръка над очите си и се оглежда, а цялото й лице е сбръчкано от тревога.
— Беки! — пищи тя. — Беки! Къде си?
Сигурно халюцинирам. Това трябва да е мираж. Сигурно гледам някое огъващо се под напора на вятъра дърво и си мисля, че е Сузи.
— Беки? — Най-сетне ни вижда. — О, божичко! Беки! Намерихме я! — крещи през рамо тя. — Тук! Беки! — И започва да слиза към нас, събаряйки по пътя си дребни камъчета.
— Познаваш ли я? — обръща се изумено към мен Джес.
— Това е Сузи — преглъщам аз. — Това е най-добрата ми приятелка!
Нещо не мога да си поема дъх. Нещо ми е застанало в гърлото. Сузи е тръгнала да ме търси. Изминала е целия този път, за да ме търси!
— Беки! Слава богу! — Сузи се приземява при нас сред порой от камъчета и се вторачва в мен. Лицето й е цялото в кал, сините й очи — разширени от ужас. — О, господи! Ти си ранена! Знаех си! Знаех си…
— Няма нищо — смотолевям аз. — Само глезенът ми не е наред.
— Тук е, само че е ранена! — крещи Сузи в мобилния си телефон, а после се заслушва. — Тарки слиза веднага с една носилка.
— Таркуин ли?! — Прекалено замаяна съм, за да понеса всичките тези новини. — Таркуин е тук?
— Аха. С приятеля си от Кралските военновъздушни сили. В тъпата планинска служба казаха, че било прекалено рано. Обаче аз си знаех, че си в беда! Знаех си, че трябва веднага да дойдем! Толкова се тревожех за теб! — Тук лицето на Сузи се сгърчва от болка. — Божичко, да знаеш само колко се тревожех! Никой не знаеше къде си… ти просто изчезна… Всички си помислихме… направо не знаехме какво да мислим… опитвахме се да проследим сигнала на мобилния ти телефон, обаче нямаше такъв… после внезапно се появи… И ето те теб сега, цялата… цялата в рани. — Всеки момент ще се разреве. — Беки, толкова съжалявам, че не ти се обадих веднага! Толкова съжалявам!
Хвърля се на врата ми и ме прегръща. И в продължение на няколко мига просто си стоим така, притиснати една към друга, а дъждът се лее върху нас.
— Добре съм — преглъщам накрая. — Наистина съм добре! Вярно, че паднах. Обаче бях със сестра си! И тя се погрижи за мен!
— Сестра ти ли? — Сузи смъква леко ръце от мен и се обръща бавно към Джес, която си стои и ни наблюдава неловко, пъхнала, както винаги, ръце в джобовете.
— Това е Джес! — представям я гордо аз. — Джес, това е Сузи!
Двете се съзерцават известно време през пелената на дъжда. Не мога да разбера какво ли си мислят една за друга.
— Здравей, сестро на Беки! — изрича накрая Сузи и подава ръка.
— Здравей, най-добра приятелко на Беки! — отвръща Джес и я поема.
Отгоре се чува някакъв ужасен тропот и всички вдигаме глави. Виждаме Таркуин, който слиза внимателно по склона, облечен в някакъв удивително готин армейски екип, плюс специална шапка с лампичка отгоре.
— Таркуин! — посрещам го аз. — Здрасти!
— Ей сега слиза и Джеръми със сгъваемата носилка — отвръща весело той. — Ама и ти ни уплаши, Беки! Люк? — казва в мобилния си. — Чуваш ли ме? Намерихме я!
Сърцето ми спира да бие.
Люк?
— Как така… — започвам, обаче установявам, че устните ми треперят и не знам какво да кажа. — Как така Люк…
— Не може да тръгне от Кипър заради лошото време — отговаря Сузи. — Но през цялото време, откакто те търсим, държим връзка с него. Да знаеш само в какво състояние е!