Выбрать главу

— Ето ти и Беки — тъкмо казва Таркуин й ми подава телефона.

Не мога да го поема, толкова треперя от нерви.

— Той все още ли… все още ли ми се сърди? — смотолевям накрая.

Сузи се вторачва безмълвно в мен. Дъждът плющи върху косата й и се стича по лицето й.

— Беки, можеш да ми вярваш, че Люк въобще не ти е сърдит!

Вдигам телефона до ухото си, като примигвам от болката при натиска до разраненото ми лице.

— Люк?

— Боже мой, Беки! Слава на бога!

Гласът му достига до мен от много далече, линията пращи и почти нищо не мога да разбера. Но веднага щом чувам така познатия му и обичан глас, всичко от последните няколко дена се събира и избликва. Очите ми се насълзяват и аз започвам да се давя.

Искам да го видя! Искам да го видя и да си се прибера вкъщи!

— Слава на бога, че си жива! — Люк звучи далеч по-разнебитен, отколкото някога съм го чувала. — Направо си бях изгубил ума…

— Да, знам — преглъщам. — Извинявай. — Сълзите вече рукват свободно по бузите ми. Не мога да говоря. — Люк, много съжалявам за всичко…

— Недей! Аз трябва да съжалявам! Господи, помислих си… — Не довършва и започва да диша тежко. — Просто никога повече не се губи, става ли?

— Няма. — Изтривам гневно сълзите си и прошепвам: — Господи, как искам да си тук…

— Скоро се прибирам. Тръгвам веднага, щом мине бурята. Нейтън ми предложи частния си самолет. Той е страхотен!

И за мой най-голям ужас гласът му се стопява в пращенето.

— Люк?

— … хотел…

Връзката се разпада. Нищо не му разбирам.

— Обичам те! — изричам отчаяно и телефонът заглъхва.

Вдигам глава и осъзнавам, че всички ме наблюдават съчувствено. Таркуин ме потупва приятелски по рамото с мократа си ръка и изрича тихо:

— Хайде, Беки! Време е да те качваме в хеликоптера!

Двадесет и три

Всичко в болницата ми е малко в мъгла. Всичко е ярка светлина и шум и много въпроси, и разкарване с количка — и накрая се оказва, че съм си счупила глезена на две места и че трябва да ми гипсират крака. Освен това ми правят някакви шевове и проверяват дали не съм лепнала някой тетанус или болестта луда крава, или знам ли какво още.

И докато се занимават с всичко това, някой ми поставя инжекция с някакво вещество, от което малко се омайвам, а когато всичко това свършва, аз се сривам върху възглавницата си, защото незнайно защо съм изтощена. Боже, ама то било много гот да си на място, където е чисто, топло и бяло!

В далечината чувам как някой успокоява Джес, че не ми е сторила нищо лошо, като ме е преместила, а после да казва на Сузи (няколко пъти), че в този случай пълният скенер не е необходим, както и че те в никакъв случай не си играят игрички със здравето ми. Накрая се оказва, че говорещият бил най-върховният в случая.

— Беки? — Отварям очи и в мъглата пред себе си зървам Таркуин, който се приближава към леглото ми и държи мобилен телефон. — Отново е Люк.

— Люк? — изричам в слушалката. — Здрасти! Познай какво стана! Кракът ми е счупен! — и свеждам възхитен поглед към гипсирания си крак, повдигнат на някакво устройство. Открай време съм си мечтала да бъда в гипс!

— Да, разбрах. Горкичката ми! Добре ли се грижат за теб? Имаш ли всичко, от което се нуждаеш?

— Ами… сигурно. Нали се сещаш… — И без всякакво предупреждение ме застига огромна прозявка. — Всъщност, май доста съм уморена. Мисля, че сега ще си поспя.

— Ще ми се да бях при теб. — Гласът на Люк е нисък и нежен. — Беки, кажи ми само едно нещо. Защо хукна да бягаш на север, без да се обадиш на никого?

Какво?! Да не би да не разбира защо?

— Защото се нуждаех от помощ, разбира се! — отговарям и ме залива познатата болка. — Бракът ни се разпадаше! А Джес бе единственият човек, към когото можех да се обърна за помощ!

По линията настъпва пълно мълчание.

— Какво е станало с брака ни? — чува се накрая Люк.

— Бракът ни се разпадаше! — отвръщам с треперещ глас. — Много добре знаеш, че беше така! Беше кошмарно! Та ти дори не ме целуна за довиждане!

— Скъпа, вярно е, че бях бесен. Вярно е, че се скарахме. Обаче това не означава, че бракът ни се разпада!

— Така ли?! — преглъщам аз. — Ами, аз пък си мислех, че е точно така. Мислех си, че всичко е свършило. Мислех си, че на теб въобще няма да ти пука къде съм.