— Оставете земята ни на мира!
— Вън! Вън! Вън! — рева аз с пълно гърло. Протестирането е най-готиното нещо, което съм правила до този момент! Ама най-страхотното! Намирам се на върха на хълма заедно с Робин, Джим и Джес, а гледката пред очите ни е зашеметяваща. На митинга се явиха над три хиляди души! Те се качват по алеята към евентуалния строителен терен, размахват плакати и протестни лозунги, надуват свирки и удрят барабани, а след тях вървят жадно два местни телевизионни екипа и цяла сюрия журналисти.
Непрекъснато се оглеждам наоколо, но от хората от „Аркодас Труп“ все още ни следа. Нито пък от Люк. За което отчасти съм много доволна.
Така де, не че ме е срам, задето съм тук. Даже точно обратното. Аз съм от хората, които отстояват убежденията си и се борят за благото на онеправданите, независимо какво си мисли този или онзи.
Но сега, като се замисля, ако Люк действително се появи, мисля да си сложа шапка само с две цепки и бързо да се скрия в тълпата. Той никога няма да ме забележи в тази тълпа. И всичко ще бъде наред.
— Оставете земята ни на мира!
— Вън! Вън! Вън!
Джес размахва енергично своя плакат с надпис „УБИЙЦИ НА ДИВАТА ПРИРОДА“ и от време на време надува свирката си. Еди и Лорна са си сложили флуоресцентни перуки в розово и държат високо голям лозунг, на който пише: „КАТО УБИВАТЕ ЗЕМЯТА НИ, УБИВАТЕ И НАШЕТО СЕЛИЩЕ!“
Тълпата става все по-голяма и при даден от мен знак Робин вдига и своя плакат и се изкачва по стълбичката към платформата, която сме приготвили. Пред него има микрофон, а гледката зад него — със синьото небе и девствената природа, е направо умопомрачаваща. Фотографът, когото наех специално за случая, прикляква и започва да прави снимки, а не след дълго към него се присъединяват телевизионните екипи и фоторепортерите на местните вестници.
Тълпата постепенно утихва и всички се обръщат към Робин в очакване на речта му.
— Приятели, съратници, любители на нашата природа! — започва той, а гласът му кънти над смълчаната тълпа. — Моля всички вас само за миг да се обърнете и да разгледате онова, което имаме! Ние имаме красота! Имаме дива природа. Имаме всичко, от което се нуждаем!
Прави драматична пауза, точно както го учих, и се оглежда. Вятърът развява косата му, а лицето му е цялото червено от вълнение.
— Нуждаем ли се от търговски център?
— Не! Не! Не! — ревем всички с пълен глас.
— Нуждаем ли се от замърсяване?
— Не! Не! Не!
— Нуждаем ли се от още безсмислени консуматорски боклуци? Някой от вас нуждае ли се от още… — Тук се оглежда саркастично — … възглавници?
— Не! — започвам и аз с всички останали, но после млъквам. Всъщност, няма да ми се отразят зле още няколко хубави възглавници за спалнята. Всъщност, точно вчера зърнах едни страхотни кашмирени образци в някакво списание.
Но… няма нищо. Всички знаят, че понякога активистите имат несъгласия по дребните технически подробности. И при това аз съм съгласна с всичко, което казва до момента Робин. Само не и за възглавниците.
— Искаме ли досаден трън в сърцето на нашата земя? — реве Робин и разперва ръце.
— Не! Не! Не! — рева щастливо и аз и се ухилвам отново на Джес. Тя надува свирката си и аз я поглеждам с лека завист. Когато следващия път тръгна на протестен митинг, и аз ще се снабдя със свирка.
— А сега нека да чуем и друг от нашите активисти! — изгърмява Робин. — Беки, ела тук!
Главата ми се вдига рязко към него.
Какво? Ама това не беше планирано!
— Това е момичето, което спои нашата кампания! — казва той. — Момичето, благодарение на чиито идеи и енергичност всичко това можа да се случи! Но нека го чуем лично от Беки!
Всички се обръщат към мен, а лицата им са изпълнени с възхита и преклонение. Робин започва да аплодира и постепенно към него се присъединява цялата тълпа.
— Хайде, Беки! — прошепва ми Джес. — Те наистина искат да те чуят!
Оглеждам набързо обстановката. От Люк няма и следа.
Добре де, не мога да устоя на тези аплодисменти!
Закуцуквам през тълпата към стълбата и внимателно се изкачвам на платформата с помощта на Робин. Пред себе си виждам море от въодушевени лица, всичките вдигнали глави към слънцето.