— Здравей, Пайпър Хил! — изревавам в микрофона. И ме залива всемогъщият рев на тълпата с всичките му там свирки, рогове и неистово биене на барабани.
Господи, ама това било фантастично! Все едно съм попзвезда!
— Това е нашата природа! — изкрещявам и обгръщам с жест ромолящата трева около мен. — Това е нашата земя! И ние няма да си я дадем!
Избухват нови превъзбудени викове.
— И на всеки, който ИСКА от нас да се предадем… — продължавам в същия дух да крещя и да ръкомахам, — на всеки, който си въобразява, че може просто да дойде и ДА НИ ОТНЕМЕ ЗЕМЯТА… ще кажа следното: ВЪРВЕТЕ СИ ВКЪЩИ!
Трето изригване на викове и аплодисменти, а аз вече не мога да сдържа широката си усмивка. Господи, ама аз наистина грабнах тълпите! Може би трябва да се замисля за политическа кариера!
— Ще им кажа: ОЩЕ СЕГА СЕ ПРЕДАЙТЕ! — викам аз. — Защото ние ще се БОРИМ! По ПЛАЖОВЕТЕ! И по…
В тълпата настъпва някакво раздвижване и аз млъквам, за да проверя какво става.
— Идват! — чувам хората да крещят.
— Уууу!
Цялата тълпа започва да съска и да дюдюка подигравателно и се обръща да види нещо, което аз все още не мога да различа.
— Това са те! — крещи ми Робин от поляната отдолу. — Копелета! Ще си го получат!
И аз замръзвам на място. Петима мъже в тъмни костюми си проправят бързо път към предната част на тълпата.
И единият от тях е Люк.
Окей. Мисля, че вече е крайно време да сляза от този подиум. Веднага!
Само дето измъкването не е чак толкова лесно, когато единият ми крак е спъван от проклетия гипс. Почти не мога да помръдна.
— Робин! — викам му аз. — Вече искам да сляза!
— Ти си стой там! — вика ми в отговор той. — Продължавай с речта си! Страхотна е!
Стискам отчаяно патерицата си и се опитвам да се измъкна, но точно в този момент Люк вдига глава и ме вижда.
Никога през живота си не съм го виждала толкова слисан. Той се заковава на място и се опулва срещу мен. Усещам как цялото ми лице пламва и краката ми незнайно защо се разтреперват.
— Не им позволявай да те уплашат, Беки! — крещи ми отдолу Робин. — Не им обръщай внимание! Продължавай да говориш! Давай!
Приклещена съм. Нищо повече не мога да направя. Прочиствам гърлото си и се старая всячески да избегна погледа на Люк.
— Ние ще се борим! — изкрещявам, макар и леко неуверено. — И затова им казвам… ВЪРВЕТЕ СИ ВКЪЩИ!
Петимата мъже вече са се подредили в една редица и са застанали със скръстени на гърди ръце, наблюдаващи ме с присвити очи. Тримата не ги познавам, а до тях са Гари и Люк.
Номерът е да не ги поглеждам.
— Нека спасим земята си! — изкрещявам, вече по-самоуверено. — Ние не искаме вашата БЕТОННА ДЖУНГЛА!
Тълпата избухва в радостни възгласи и аз не мога да се въздържа да не хвърля един триумфиращ поглед към Люк. Обаче не мога да разгадая изражението му. Челото му е сбърчено и той изглежда бесен.
Обаче устата му леко помръдва. Сякаш всеки момент ще се разхили.
Очите му срещат моите и нещо в мен се преобръща. Имам ужасното усещане, че всеки момент ще започна да се кикотя истерично.
— Предайте се! — изревавам. — Защото вие НЯМА ДА СПЕЧЕЛИТЕ!
— Ще отида да поговоря с ръководителя им — изрича с мрачен глас Люк на човека до него, когото не познавам. — Ще видя какво може да се направи.
И той спокойно се насочва през поляната към стълбата и се изкачва, докато се изравни с мен. В продължение на няколко секунди ние просто се гледаме в очите, без да говорим. Сърцето ми бие в гърдите така, че ще се пръсне.
— Здравей! — казва накрая Люк.
— О, ами… здрасти! — изричам с възможно най-безгрижния си тон аз. — Как си?
— Голяма работа сте направили тук — отбелязва той и оглежда картината пред себе си. — Твое дело ли е всичко това?
— Ами… и аз помогнах малко — отговарям и прочиствам гърлото си. — Нали знаеш как е… — И дъхът ми замира, когато зървам безупречните ръкавели на Люк. Точно под тях, едва забележима, се крие плетената гривничка от въже.
Обръщам глава, като се опитвам да запазя самообладание. В дадения случай ние сме враждуващи страни.
— Беки, даваш ли си сметка, че протестираш против търговски център?
— Ама с гадни магазини — сопвам му се веднага аз.
— Не преговаряй, Беки! — реве Робин отдолу.