— Силвия ще ви обслужи — махва пренебрежително с ръка продавачът по посока на касата, а после ми обръща гръб, за да се посвети на клиента си.
Предавам колана на Силвия и се вторачвам в ръцете й, докато тя го опакова в бляскава бронзирана хартия. С едната част от съзнанието си се възхищавам на чевръстите й ръце, а с другата слушам какво казва якият мъж, който в момента разглежда куфарчетата.
— Не ми харесва материята — отбелязва той. — На пипане е някак си различна. Нещо не е наред, обаче не мога да разбера какво.
— Наскоро си сменихме доставчика — кърши ръце човекът с черните очила. — Но иначе кожата е много добра, синьор…
Не успява да си довърши изречението, защото здравенякът изважда пурата от устата си и го поглежда изпитателно.
— Пързаляш ме, Роберто, и това си е! — отсича накрая. — Плащам добри пари, затова искам качество! Така че ето какво ще направиш: ще ми изработиш куфарче с материал от стария доставчик! Схвана ли?
Обръща се, вижда ме, че го гледам, и ми намига.
— Това е най-добрият магазин за кожи в целия свят, обаче не им се връзвайте на номерата! — подвиква ми той.
— Няма! — изричам в отговор и се усмихвам. — Между другото, палтото ви много ми харесва!
— Много мило от ваша страна — кимва ми приятелски мъжът. — Каква сте? Да не би да сте актриса или модел?
— Ами… не съм нито едно от двете.
— Няма значение — махва той с пурата в ръка.
— Как ще платите, синьорина? — прекъсва ни Силвия.
— Ами… ето.
Докато й подавам картата си „Виза“, усещам как душата ми се стопля от доброта. Да купуваш подаръци за другите е къде-къде по-приятно от това да си купуваш разни неща за себе си! А като се има предвид, че този колан ще изчерпи тотално лимита на кредитната ми карта, това означава, че пазаруването ми за днес е в своя край.
А какво ще правя после? Може пък да се опитам да попия малко от културата им. Защо да не отида да видя онази прочута картина, която портиерът толкова много възхваляваше?
От дъното на магазина до слуха ми достигат развълнувани гласове. Обръщам се небрежно, за да разбера какво толкова има. Една от огледалните врати се разтваря, вижда се склад и от него излиза жена с черен костюм, обкръжена от цял рояк подскачащи продавачки. Ама какво държи тя, за бога? Защо всички толкова се…
И точно в този момент зървам онова, което тя носи. Сърцето ми спира. Кожата ми настръхва.
Не може да бъде!
Обаче е истина!
Тази жена носи чанта „Ейнджъл“ — ангелската чанта!
Три
Това е истинска ангелска чанта! От плът и кръв!
А аз си мислех, че всичките са продадени! Мислех си, че е напълно невъзможно да се добереш до такава!
Жената я поставя тържествено върху пиедестал от кремаво кадифе и се отдръпва, за да се наслади на гледката. В целия магазин се е възцарила гробна тишина. Все едно току-що е пристигнал член на кралското семейство. Или пък филмова звезда.
Направо не мога да си поема дъх. Стоя като парализирана.
Ама тя е зашеметяваща! Направо божествена! Телешката кожа изглежда мека като масло. Ръчно изрисуваният ангел трепти в аквамаринените си тонове. А под него с диамантен прашец е написано името „Гейбриъл“.
Преглъщам, като се опитвам да се овладея. Краката ми треперят, а ръцете ми са целите мокри от пот. Преживяването е къде-къде по-вълнуващо от онзи миг, когато зърнахме белите тигри в Бенгал. Така де, нека си признаем — ангелските чанти вероятно са по-рядко срещани дори и от белите тигри!
А ето че сега, точно под носа ми, стои една такава.
Мога да си я купя! Разбира се, че мога да си я купя! Нищо не ми пречи да си я купя!
— Госпожице! Синьорина! Чувате ли ме? — пронизва нечий глас мислите ми и аз си давам сметка, че Силвия се опитва да привлече вниманието ми.
— О, да! Разбира се! — изричам с треперещ глас. Вземам подадената ми химикалка и се подписвам както ми дойде. — А това… това истинска чанта „Ейнджъл“ ли е?
— Да, истинска е — отговаря продавачката със самодоволен гласец, като някой отговорник за представлението, който познава лично членовете на рок групата и отлично умее да се справя с всякакви навлеци.
— А колко… — започвам, преглъщам и довършвам: — Колко струва?