Две хиляди евро.
— Ясно. — Кимвам.
Две хиляди евро. За една чанта.
От друга страна, ако имам ангелска чанта, никога повече няма да ми се наложи да си купувам нови дрехи. Никога! На кого му е притрябвало нова пола, щом разполага с най-шикозната чанта в целия град?!
Въобще не ми пука колко струва! Трябва да я имам — и това е!
— Бих искала да я купя, моля — казвам, преди да успея да се спра.
Всички в магазина ме поглеждат с невероятно изумление, след което из помещенията се разнася звънък смях.
— Не можете да си купите чантата ей така — отвръща съжалително Силвия. — За тази работа си има списък!
Ясно. Списък с чакащи. Разбира се, че ще има списък с чакащи. А аз съм пълна идиотка.
— Искате ли да ви включа в списъка? — пита любезно Силвия и ми подава кредитната карта.
Окей, да погледнем нещата по-логично. Надали има смисъл да се включвам в някакъв списък в Милано. Така де! Пък и, първо на първо, как ще си я получа? Ще трябва да ги моля да ми я пращат по пощата. Или пък да дойда специално за случая, или…
— Да — чувам се да изричам, незнайно защо. — Да, включете ме.
Записвам се аз и сърцето ми тупа така, че ще се пръсне. Аз влизам в списъка! Аз влизам в списъка на чакащите за ангелската чанта!
— Заповядайте! — подавам й аз формуляра.
— Така — кимва тя и го пъхва в някакво чекмедже. — Ще ви се обадим, когато получим вашия номер.
— А кога… кога би могло да стане това? — питам предпазливо.
— Това вече не мога да ви кажа — свива безразлично рамене тя.
— А колко души има преди мен в списъка?
— Нямам право да ви давам подобна информация.
— Ясно.
Незнайно защо обаче, ме залива мъничка доза разочарование. Така де — ама чантата е точно пред мен! Ето я там, само на няколко крачки. А аз не мога да я притежавам!
Няма значение. Нали все пак ме включиха в списъка. Засега не мога да сторя нищо повече.
Вземам подаръчната чантичка, в която се мъдри коланът за Люк, и се изнизвам бавно. Когато достигам до чантата „Ейнджъл“, спирам. Божичко, ама това е умопомрачително! Това е най-страхотната, най-красивата чанта в целия свят! И както си я гледам, така и ме залива негодувание. В крайна сметка каква вина имам аз, че не съм се записала по-рано, а?! Та нали досега обикалях света! Какво трябваше да направя, според тях — да си отложа медения месец ли?!
Както и да е. Успокой се! Няма значение, защото сега най-важното е, че ще имам такава чанта. Само да…
И внезапно ме озарява велика идея.
Втурвам се обратно към касата и казвам задъхано:
— Питах се дали сте сигурна, че всички, които са в този списък, действително искат ангелска чанта?
— Щом са включени в списъка — отговаря ми тя и ме поглежда така, сякаш съм пълен идиот.
— Да де, обаче може и да са си променили решението — обяснявам аз, изстрелвайки скорострелно думите си — или пък вече да са си купили такава! В такъв случай може да е дошъл моят ред! Не ме ли разбирате?! Няма никаква пречка точно аз да взема чантата!
Ама как е възможно тази жена да не проявява никакви чувства?! Не разбира ли колко важно е това за мен?!
— Свързваме се с нашите клиенти по реда, в който са записани — казва безстрастно Силвия. — Когато дойде и вашият ред, ще се свържем и с вас!
— Аз бих могла да свърша тази работа вместо вас! — казвам аз услужливо. — Само ми дайте телефоните им и веднага започвам да звъня!
Силвия ми отправя един продължителен, неразгадаем поглед, след което отсича:
— Не, благодаря! Ние ще ви се обадим, когато дойде вашият ред!
— Е, добре тогава — отвръщам съкрушена. — Все пак благодаря.
Не мога да направя нищо повече. Очевидно няма да стане днес. Просто трябва да престана да мисля за тази чанта и да се наслаждавам на остатъка от престоя си в Милано. Именно! Отправям последен жаден поглед към ангелската чанта, а после се насочвам към вратата на магазина и към обляната в ярка слънчева светлина улица.
Чудя се дали вече не е почнала да звъни на хората в списъка.
Не! Престани! Стига вече! Излизай и толкова! Няма нужда да емоцирам за такава дреболия! Даже не възнамерявам и да мисля за това! От този момент нататък ще се концентрирам върху… културата. Да, точно така! Онази голяма картина или каквото и да е там…
Внезапно се заковавам насред улицата. Записах във формуляра телефона на лондонския апартамент на Люк. А защо имам чувството, че той наскоро спомена нещо за смяна на телефоните?