Ще ми се да му извикам: „Как е възможно да не разбираш?! Та мен ме нямаше почти цяла година! Видях целия свят!“
Завиваме по Мейфийлд авеню и аз за първи път усещам някакъв зачатък на нервно напрежение.
— Люк, дали пък не трябваше да им се обадим и да ги предупредим? — питам колебливо.
— Вече е прекалено късно — отговаря спокойно съпругът ми и дава ляв мигач.
Вече сме почти на нашата улица. О, господи! Май наистина започва да ми се вие свят!
— Ами ако им причиним сърдечен удар? — извиквам аз, обладана от неочаквана паника. — Ами ако те се шокират дотолкова, че вдигнат кръвното?
— Сигурен съм, че ще си бъдат съвсем наред! — засмива се Люк. — Не се притеснявай!
И ето че вече сме на улица „Елтън роуд“ — улицата на моите родители. Приближаваме се към къщата им. Стигаме.
Люк завива в алеята пред къщата и спира колата. В продължение на една минута никой от двама ни нито помръдва, нито отваря уста.
— Е, готова ли си? — извиква той внезапно, нарушавайки мълчанието.
— Предполагам — отговарям аз с неестествено писклив глас.
Като се зареждам със самоувереност, аз излизам от колата и затръшвам вратата. Денят е топъл и слънчев, а улицата е съвсем тиха, с изключение на птичите песни и на далечния звук на косачка, който достига до нас.
Приближавам се към предната врата на къщата, поколебавам се и поглеждам към Люк. Великият момент настъпи! Разтреперана и развълнувана, аз вдигам ръка и натискам звънеца.
Нищо.
Поколебавам се — и отново натискам звънеца. Тишина. Абсолютна тишина.
Няма ги!
Ама как е възможно да ги няма?!
Стоя и се взирам във вратата и усещам, че в гърдите ми се надига възмущение. Къде, за бога, са моите родители?! Те не си ли дават сметка, че единствената им обична дъщеря се е върнала от своето околосветско пътешествие?
— Ако искаш, можем да отидем да пийнем по едно кафе и да се върнем след известно време — предлага Люк.
— Ами, щом казваш — отвръщам умърлушена.
Целият ми план отиде по дяволите! Бях напълно готова за великата ни среща! А не да ходя да пия някакво си смотано кафе!
Неутешима, аз тръгвам по пътечката и се подпирам на оградата от ковано желязо. Започвам да си играя със счупената брава, която татко оправя от двадесет години, и се заглеждам в розите, които мама и татко посадиха миналата година, специално за нашата сватба. Боже, наистина ли измина цяла година от сватбата ни?! Направо невероятна мисъл!
Внезапно до ушите ми достигат гласове от горната страна на улицата. Вдигам глава и надниквам, за да видя кой върви по тротоара. Две фигури току-що завиват зад ъгъла. Напрягам поглед и… сърцето ми претупва.
Те са! Мама и татко! Вървят по улицата! Мама е с щампирана рокля, а татко е с розова риза с къси ръкави, и двамата изглеждат добре загорели и напълно здрави.
— Мамо! — изпищявам аз. И гласът ми отскача от тротоара. — Татко! — Разтварям широко ръце и изревавам: — Върнахме се!
Мама и татко вдигат едновременно глави и едновременно замръзват на място. Точно в този момент забелязвам, че с тях има и още някой. Някаква жена. Или може би момиче. Не мога да видя добре от блесналото в очите ми слънце.
— Мамо! — извиквам отново. — Татко!
Странна работа. Никой не помръдва. Сигурно са прекалено шокирани от вида ми или… знам ли. Може пък да ме мислят за призрак.
— Върнах се! — изревавам. — Аз съм, Беки! Изненада!
Пак никой не помръдва.
И тогава, за мое истинско изумление, мама и татко се обръщат и тръгват назад!
Ама какво… какво правят тези хора?!
Зяпвам ги изумено.
Почти както си представях срещата ни, само че на заден ход. Нали уж трябваше да бягат към мен, а не от мен?!
И ето че вече са изчезнали зад ъгъла. Улицата отново е празна и тиха. В продължение на няколко секунди съм прекалено объркана, за да кажа каквото и да било.
— Люк, това мама и татко ли бяха? — обаждам се накрая.
— Мисля, че бяха те — отвръща той, но звучи точно толкова объркан, колкото мен.
— И те наистина ли… наистина ли избягаха от мен?