Само дето сега, когато това действително става, някак си не е точно така, както си го представях.
— Е, къде ходихте? — пита Джанис веднага, щом се настаняваме на кухненската маса.
— Ходихме навсякъде — отговарям гордо. — Назови, която и да е страна по света, и ние сме били там!
— Сериозно?! Ходихте ли до Тенерифе?
— Ами… не.
— А ходихте ми на Майорка?
— Ами… не — отговарям аз с леко раздразнение. — Ходихме в Африка, Южна Америка, Индия… — Разпервам ръце и довършвам: — Навсякъде.
— Господи! — възкликва Джанис. — А в Африка горещо ли беше?
— Доста горещо — усмихвам се снизходително аз.
— Не мога да понасям горещината — клати глава Джанис. — Никога не съм можела да я понасям. Дори и във Флорида. — Тук очите й внезапно блясват и тя пита: — А в Дисниленд ходихте ли?
— Ами… не.
— Е, няма значение — поглежда ме съчувствено съседката. — Може би следващия път.
Следващият път ли? Какво иска да каже с това? Следващият път, когато прекараме десет месеца в обикаляне на света ли?
— Но почивката ви наистина звучи доста интересно — добавя окуражително тя.
Идва ми да й извикам: „Ама това не беше почивка! Това си беше истинско пътешествие!“ Така де! Да не би когато Христофор Колумб се е върнал от Америка, хората да са го посрещнали на брега с възгласи: „Ей, Кристофър, ти ходи в Дисниленд, бе?!“
Поглеждам към мама и татко и забелязвам, че те дори не ни слушат. Стоят си край мивката и мама шушне нещо на татко.
А, не! Тази работа не ми харесва! Изобщо не ми харесва! Тук наистина става нещо, при това зад гърба ми! Поглеждам към Люк и забелязвам, че той също наблюдава мама и татко с озадачено изражение.
— Донесохме ви подаръци! — възкликвам и се присягам за чантата си. — Мамо, татко! Вижте!
Не без известни затруднения аз успявам да измъкна южноамериканската маска и я поднасям тържествено на мама. Маската е във формата на кучешка муцуна, с огромни зъби и големи кръгли очи и трябва да призная, че изглежда доста впечатляващо.
— Мъкнала съм я през целия път от Парагвай насам! — изтъквам гордо.
Чувствам се като истински изследовател! Вижте ме сега как нося редки артефакти от гениалната южноамериканска култура в Оксшот! Така де, колко човека във Великобритания са зървали нещо подобно?! Нищо чудно от някой музей да я поискат за поредната си изложба — или нещо подобно.
— Божичко! — възкликва мама и започва да я обръща в ръцете си. — Какво е това чудо?
— Това е традиционна ритуална маска, изработена от индианците чиригуано, нали така? — намесва се с ведър тон Джанис.
— Ти да не би да си ходила в Парагвай, Джанис?! — подскачам аз.
— О, не, скъпа! — отговаря тя и отпива важно от кафето си. — Виждала съм ги в „Джон Луис“.
Зяпвам и в продължение на няколко секунди не съм в състояние да кажа каквото и да било.
— Виждала си ги в „Джон Луис“? — изричам накрая.
— Аха, оня в Кингстън. На щанда за подаръци — отвръща тя гордо. — В наши дни можеш да си купиш всичко в „Джон Луис“!
— При Това понякога с доста добра отстъпка — изгуква в нейна подкрепа мама.
Направо не мога да повярвам! Мъкнала съм тази маска с мен приблизително девет хиляди километра из цялото земно кълбо. Уж трябваше да бъде рядко и екзотично съкровище. А през цялото това време същите такива са се мъдрели на щандовете на „Джон Луис“!
Мама не закъснява да забележи физиономията ми и побързва да каже:
— Но твоята е истинска, мила, автентична! Ще я поставим на полицата над камината, точно до златната купа на баща ти!
— Хубаво — отвръщам унило аз и поглеждам баща ми. Той продължава да се взира през прозореца и дълбоко се съмнявам, че е чул и думица от нашия разговор. Може пък ще е по-добре да му дам подаръка по-късно.
— Е, кажете сега как вървят нещата тук? — питам и поемам от мама подадената чаша кафе. — Как са Мартин и Том?
— И двамата са много добре, благодаря! — кимва Джанис. — В момента Том се премести у дома за известно време.
— Аха! — кимвам многозначително.
Том е синът на Джанис и Мартин и в последно време преживя доста неприятности в брака си. Съпругата му Луси го напусна — доколкото схванах, най-вече за това, че отказал да си направи татуировка, която да отговаря на нейната.