— Извинявай! — стряска се той, обръща се и веднага си залепя учтива усмивка на лицето. — Просто в момента съм нещо разсеян. Мисля си за… турнира по голф, на който ще ходя следващата седмица. Много важна среща! — И ми показва как ще размахва стиковете.
— Ясно — кимвам аз, като се старая да звуча весело.
Ала дълбоко в себе си усещам, че нещо ме гложди, нещо не ми дава мира. Повече от очевидно е, че той не мисли за голфа. Защо е толкова стегнат?
Какво става тук, за бога?!
Точно в този момент си спомням за жената на тротоара заедно с тях. Онази, която зърнах, преди мама и татко да ми се изплъзнат от погледа.
— Исках да ви питам… коя беше онази жена, с която ви видях на идване? — изчуруликвам безгрижно. — Онази, която вървеше заедно с вас?
Все едно падна бомба. Мама и татко стоят като парализирани. Виждам как си разменят обезумели погледи, след което и двамата извръщат глави от мен. И двамата са напълно обзети от паника.
— Жена ли? — изрича накрая мама. — Аз не… — Поглежда към татко и казва: — Ти видя ли някаква жена, Греъм?
— Може би Беки има предвид… онази пешеходка, дето ни пита нещо… — изрича татко през стиснати устни.
— О, да бе! Сигурно! — изписква мама, отново минала на драматична вълна. — Вярно, че ни заговори някаква жена. Непозната! Сигурно трябва да си видяла нея, скъпа!
— Вероятно.
Опитвам се да се усмихна, но дълбоко в себе си усещам, че ми прилошава. Защо имам чувството, че мама и татко ме лъжат!
— Хайде… тръгвайте за вашия коктейл! — извиквам с престорена ведрост. — И приятно прекарване!
Когато предната врата на къщата хлопва под носа ми, ми идва да се разрева като дете. С такова нетърпение очаквах този миг! Но сега ми се иска никога да не се бяхме връщали! Очевидно на никого не му е особено приятно да ни види. Моето рядко, екзотично съкровище изобщо не било рядко и екзотично. И какво става с мама и татко? Защо се държат толкова неестествено?
— Искаш ли още малко кафе? — обажда се Люк.
— Не, благодаря — отвръщам отчаяно аз и започвам да се разхождам из кухнята.
— Добре ли си, Беки?
Пауза.
— Не — признавам си накрая шепнешком. — Не особено. Връщането ни тук изобщо не се оказа такова, каквото си го представях.
— Ела тук! — Люк разтваря ръце и аз се сгушвам в обятията му. — Ти какво очакваше? Че ще зарежат всичко и веднага ще ни организират парти за посрещане ли?
— Не, разбира се, че не! — Вдигам очи към Люк, срещам неговите и прошепвам: — Е, може би. Или поне нещо подобно. Нямаше ни толкова време, а те се държат сякаш… се връщаме от кратко пазаруване.
— Изненадите открай време са хазартна игра — отбелязва сериозно Люк. — Те са ни очаквали едва след два месеца. Нищо чудно, че сега не са на себе си.
— Да, това ми е ясно. Но не е само то! — Поемам си дълбоко дъх и изричам: — Люк, мислиш ли, че… мислиш ли, че мама и татко… крият нещо от нас?
— Да — отсича веднага той.
— Да?!
Загубвам ума и дума. Онова, което очаквах от съпруга си да изрече, бе: „Беки, само си въобразяваш!“ — така, както е правел винаги.
— Тук наистина става нещо — продължава Люк. — И мисля, че се досещам какво е то.
— Какво?! — скачам аз.
— Жената, която вървеше с тях. Онази, за която отказват да ни кажат каквото и да било. Басирам се, че е агент по недвижимите имоти! Предполагам, че са намислили да продадат къщата.
— Да продадат къщата ли?! — повтарям ужасена. — И защо да я продават?! Та къщата е прекрасна! Тя е безупречна!
— Вероятно я намират малко големичка само за тях — сега, когато ти вече не си тук.
— Но защо, за бога, отказват да ми кажат?! — извисявам глас, изпълнен с все по-нарастващ ужас. — Аз съм тяхна дъщеря! Аз съм им единственото дете! Би трябвало да споделят подобно решение и с мен!
— Вероятно са решили, че ти ще се разстроиш, ако ти кажат — допуска Люк.
— Няма да се разстроя! — възкликвам, изпълнена с възмущение.
И веднага осъзнавам, че точно това изпитвам — разстроена съм.
— Добре де, може и да е така. И все пак не мога да повярвам, че ще го държат в тайна от мен!
Откъсвам се от прегръдките на съпруга си и се насочвам към прозореца. Не съм в състояние да понеса мисълта, че мама и татко продават къщата. Погледът ми се плъзга из градината с внезапно събудена носталгия. Те не могат да изоставят тази градина! Просто не могат! Не и след всичките грижи на татко за бегониите!