— Беки! — чувам гласа на Сузи зад себе си и се обръщам, въздъхвайки облекчено.
— Сузи! — светва лицето ми. — Всичко беше страхотно!
Само лицето на Сузи е достатъчно, за да отмие всичките ми тревоги и притеснения. Разбира се, че аз съм най-добрата й приятелка! Няма как да е друго!
Не трябва да забравям все пак, че отсъствах от страната доста дълго време. Така че Сузи не може да стои сама — все трябва да си намери приятелка сред местните хора. Важното обаче е, че вече съм си тук!
— Сузи, хайде утре да излезем по магазините! — изричам първото, което ми идва на ум. — Можем да отскочим до Лондон… Аз ще ти помогна с бебетата…
— Няма да мога, Беки — отговаря тя и сбръчква притеснено чело. — Обещах на Лулу, че утре сутринта ще излезем на езда.
В продължение на няколко мига не успявам да кажа нищо. А защо пък да не може да си отложи ездата?!
— Ами, хубаво — опитвам се да се усмихна аз. — Няма проблеми. Значи… ще го направим някой друг път.
Бебето в ръцете й започва да вие на глад и тя се смръщва.
— Очевидно ще трябва да се оттегля, за да ги нахраня. Но после на всяка цена трябва да ви запозная с Лулу! Двете със сигурност ще си допаднете!
— Сигурна съм! — отвръщам аз, като се старая да вложа достатъчна доза ентусиазъм в гласа си. — Значи до после!
И виждам как Сузи се отдалечава по посока на библиотеката.
— Шампанско, мадам? — казва един сервитьор до мен.
— Да, благодаря!
Поемам чаша шампанско от подноса. После, внезапно озарена от гениална мисъл, вземам и още една. Тръгвам и аз към библиотеката и тъкмо се присягам към бравата, когато отвътре излиза Лулу и притваря внимателно вратата зад себе си.
— О, здравейте! — изрича тя с префинен, аристократичен глас. — В момента Сузи кърми децата.
— Да, знам — усмихвам се аз. — Аз съм приятелката й Беки. Донесох й малко шампанско.
Лулу също ми се усмихва, ала ръката й не помръдва от бравата.
— Според мен Сузи би желала точно в този момент никой да не я безпокои — отсича с приятен глас тя.
Оставам като гръмната. Прекалено съм шашната, за да отговоря каквото и да било.
Да не я безпокои никой ли? Дори и аз?
В този момент ми идва да отвърна рязко: „Та нали именно аз бях със Сузи, когато раждаше Ърни?! Виждала съм я в далеч по-деликатни ситуации, отколкото ти някога ще имаш възможност!“
Но размислям. Няма смисъл да започваме битка, когато току-що сме се запознали. Хайде де! Постарай се да бъдеш учтива!
— Значи вие трябва да сте Лулу — изричам колкото ми е възможно по-мило и протягам ръка. — Аз съм Беки.
— Да, ти си Беки. Ами, слушала съм доста неща за теб.
Но защо тази жена ме гледа с присмех? Какво й е казала Сузи?
— А ти си кръстницата на Клементайн! — продължавам да устоявам учтивостта си. — Това е… прекрасно!
Полагам неимоверни усилия да постигна разбирателство с тази жена. Странното обаче е, че в нея има нещо, което ме кара да се присвия и отдръпна. Устните й са прекалено тънки и стиснати. Очите й са прекалено студени.
— Космо! — излайва внезапно тя. Проследявам погледа й и зървам един едва кретащ дребосък, който точно в този момент се вмъква между струнния квартет. — Ела тук, скъпи!
— Космо! Страхотно име! — продължавам да се опитвам да установя приятелска връзка аз. — Много добра идея да го кръстите на това велико списание!
— Списание ли?! — Лулу ми отправя поглед, от който става ясно, че вече ме счита за пълен кретен. — Всъщност, името произлиза от старогръцката дума „космос“, което означава „идеален ред“!
Бузите ми пламват от неудобство, примесено с негодувание. Че откъде бих могла да знам подобно нещо?!
Ако иска да знае, точно тя е глупачката! Така де! Защото колко души са чували за списание „Космополитън“! Милиони. А колко са чували за някаква си скапана старогръцка дума? Не повече от трима. Именно!
— Ти имаш ли деца? — започва учтив разговор тя.
— Ами… не.
— А коне гледаш ли?
— Ами… не.
Тишина. Очевидно запасът от въпроси на Лулу се бе изчерпал. Предполагам, че е дошъл моят ред.
— А ти… колко деца имаш?
— Четири — отговаря тя. — Космо, Людо, Иво и Клариса. Съответно на две, три, пет и осем години.
— Ужас! Сигурно си много заета!
— О, безспорно! Но когато човек има деца, навлиза в друг свят — отвръща самодоволно тя. — Всичко се променя. Просто не можеш да си представиш как е.