— Може и да мога — засмивам се аз. — Помагах на Сузи веднага след раждането на Ърни. Така че знам какво е да…
— Невъзможно — махва унищожително с ръка тя. — Никоя жена не е в състояние да го разбере, докато самата тя не стане майка! Това е факт!
— Добре — отвръщам и се усещам като смазана.
Ама как е възможно Сузи да бъде приятелка с тази жена? Как?!
Неочаквано от вътрешната страна на библиотеката се чува някакъв шум и оттам излиза Сузи. В едната си ръка държи бебе, в другата — мобифон, и като цяло представлява ужасяваща гледка.
— Здрасти, Сузи! — побързвам да я посрещна весело аз. — Тъкмо ти носех чаша шампанско! — Подавам й чашата, ала приятелката ми като че ли въобще не ме забелязва.
— Лулу, Уилфи има някакъв обрив! — прошепва като смазана тя. — Твоите имали ли са подобно нещо?
— Нека погледна — кимва Лулу и като същински експерт поема бебето от ръцете на Сузи. Разглежда го, след което отсича: — Мисля, че обривът е от горещина.
— Наистина ли?!
— Прилича ми на опарено от коприва — побързвам да се намеся и аз. — Приближавал ли се е наскоро до коприва?
Очевидно на никого не му пука за моето мнение.
— Имаш нужда от „Судокрем“ — продължава Лулу. — Ще ти дам, ако нямаш. А после ще се отбия до аптеката, за да си купя за моите.
— Благодаря ти, Лулу! Ти си истински ангел! — кимва облекчено Сузи, поема бебето от ръцете й и точно в този момент мобилният й зазвънява.
— Здрасти! — казва тя в телефона. — Най-сетне! Къде сте? — Докато слуша, лицето й се сбърчва от ужас. — Майтапите се!
— Какво става? — изричаме едновременно двете с Лулу.
— Обади се господин Щастливко! — извива Сузи, като се обръща към Лулу. — Спукал е гума! Намира се край Тидлингтън Марш!
— Кой е господин Щастливко? — питам объркано.
— Клоунът! — извива отчаяно Сузи. — Там има цяла стая, пълна с деца, които нямат търпение той да се появи! — И посочва към една двойна врата, зад която зървам огромни тълпи деца с официални роклички и елегантни ризки, които се гонят и се замерят с възглавници.
— Веднага отивам да го взема! — отсича Лулу, като си оставя чашата. — Добре че поне знаем точно къде е. Връщам се след не повече от десетина минути. Кажи му да си стои там и да следи за моя рейнджроувър.
— Лулу, ти си направо божествена! — въздъхва облекчено Сузи. — Направо не знам какво щях да правя без теб!
Пронизва ме стрелата на ревността. Искам аз да съм тази, която помага на Сузи. Аз трябва да бъда направо божествена!
— Нямам нищо против и аз да отида да го взема! — изричам скорострелно. — Веднага тръгвам!
— Нямаш представа къде точно е това място — отбелязва любезно Лулу. — По-добре е да отида аз.
— Ами децата? — озърта се безпомощно Сузи към вратата, зад която децибелите на детските писъци растат.
— Ще трябва да почакат. Като няма клоун, няма — и това е!
— Но…
— Аз ще ги забавлявам междувременно! — чувам се да изричам, преди да успея да се спра.
— Ти ли?! — Двете се обръщат едновременно към мен и зяпват.
— Да, аз — изричам уверено.
Ха! Ще им покажа аз коя е най-добрата приятелка на Сузи!
— Беки… сигурна ли си, че го искаш? — гледа ме напрегнато Сузи.
— Няма проблеми — махвам небрежно с ръка аз.
— Ама…
— Сузи — поставям ръка на рамото й аз, — моля те! Мисля, че все ще се справя с няколко деца за няколко минути!
О, господи!
Ама това е същинска лудница!
Направо не си чувам мислите. Не чувам абсолютно нищо друго, освен кошмарните писъци на двадесетина превъзбудени деца, които търчат из стаята като диви зверчета и се удрят безмилостно.
— Хммм… извинете — започвам.
Писъците нарастват. Сигурна съм, че току-що бе убит някой, само че не мога да разбера точно кой, защото всичко ми се слива като в мъгла.
— Седнете! — избучавам аз в опит да надвия невъобразимия шум. — Всички веднага по местата си!
Ама те дори не спират! Качвам се на един стол и поставям ръце пред устата си като фуния.
— Всеки, който благоволи да седне — започвам да крещя, — ще получи БОНБООООН!
Писъците автоматично спират и се чува тътен, когато двадесетината деца се стоварват едновременно на пода.