Може пък най-сетне да съм открила поредния си вроден талант. Възможно е двамата с Люк да си купим няколко коня и известно количество земя. Защо не?! Така ще имаме допълнителни интересни преживявания и ще можем да общуваме с хора като Сузи например.
Мамка му! Ама какво става тук? Незнайно защо Джинджър започна да подскача нагоре-надолу.
Той да не би да се носи в тръс?
Поглеждам към Сузи и Лулу и забелязвам, че и двете ту се извисяват, ту се снишават успоредно с конете си.
Ама как го правят това тези хора?!
Опитвам се да имитирам движенията им, обаче единственото, което става, е, че се стоварвам върху седлото, при това доста болезнено. Ох! Боже, ама тези седла били много твърди! Защо не ги правят подплатени, а?! Ако бях дизайнер на конски седла, със сигурност щях да ги изработя меки и удобни, с пухкави възглавнички и може би поставки за чаши…
— Какво ще кажете да минем в лек галоп? — подвиква през рамо Сузи. И преди да успея да й отговоря каквото и да било, тя вече е сритала коня си и се носи като професионален жокей, следвана плътно от Лулу.
— Не се налага и ние да хукваме, Джинджър — подвиквам бързо на коня си. — Можем просто…
О, божееее! Ама той хукна след другите!
Мамка му! И пак мамка му! Ама аз ще падна! Знам, че ще падна! Цялото ми тяло се е стегнало. Вкопчила съм се в седлото толкова силно, че ръцете ми започват да ме болят.
— Добре ли си, Беки? — вика Сузи.
— Няма проблеми — успявам да изцедя аз.
Искам това нещо да спре! Вятърът се носи покрай лицето ми. Ужасът ми е толкова голям, че ще повърна.
Господи, наистина ще умра! Животът ми свърши! Единственият плюс, за който в момента се сещам, е, че ще изглеждам особено добре, когато ми снимат трупа за вестниците.
„Запалената ездачка Ребека Брандън (по баща Блумууд) почина, докато се носеше в галоп с приятелките си.“
Господи! Май че конят ми забавя ход. Най-после! Носим се в тръс… после като че ли постепенно забавяме… и ето че най-сетне се заковаваме на място.
Интересно как, но все пак успявам да разгъна пръстите си и да се пусна от седлото.
— Не е ли прекрасно! — възкликва Сузи и се обръща на своя Пепър. Русата й коса се развява изпод шапката, а бузите й са порозовели. — Какво ще кажете за един истински галоп?
Галоп ли?
Сигурно се шегува. Ако Джинджър направи още една крачка, определено ще повърна!
— Научила ли си се да скачаш вече, Беки? — пита тя. — Защото точно пред нас има две малки препятствия. Надявам се все пак, че ще успееш да се справиш с тях — допълва окуражително приятелката ми. — Наистина си много добра!
Не съм в състояние да й отговоря каквото и да било.
— Ами… аз трябва просто… да си оправя стремената — измислям накрая какво да кажа. — Вие двете вървете напред.
Изчаквам ги да се загубят от погледа ми и едва тогава се спускам на земята. Краката ми треперят и ми се гади. Много ми се гади. Никога повече няма да напусна твърда земя. Никога! Как е възможно въобще хората да се наслаждават на подобно преживяване?!
Сърцето ми тупти така, че ще се пръсне. Отпускам се немощно на тревата. Смъквам новата си шапка за езда, която, ако трябва да бъдем честни, наранява ушите ми още от мига, в който я сложих — и я хвърлям мрачно настрани.
Сузи и Лулу сигурно са вече на километри оттук. Галопират си и си говорят за пелени.
Оставам така в продължение на няколко минути, за да си възвърна силите и спокойствието, и наблюдавам Джинджър, който си хрупа трева. Накрая ставам и оглеждам пустото поле. Така. И сега какво?
— Хайде, ела! — подканям Джинджър. — Хайде да се връщаме. — Хващам юздите и внимателно ги подръпвам. И за мое огромно изумление конят послушно изпълнява моята заповед.
Така е по-добре. Точно така трябва да се правят нещата.
Докато вървя по тревата, усещам, че започвам да се отпускам и успокоявам. Давам си сметка, че един кон е страхотно готин аксесоар. Кой е казал, че човек трябва да се качва на него?! Нищо не ми пречи и така да си ходя из Хайд Парк. Мога да си купя някой особено хубав кон и да си го водя след мен като кученце. И ако някой ме попита: „Защо не го яздиш?“, аз ще се усмихна многозначително и ще отвърна: „Днес двамата почиваме.“