— Ти го направи! — вика с цяло гърло жената с червената коса. — Успя!
— Какво направих?
— Премина през горещите въглени! Ти го направи, Беки!
Какво?!
Свеждам поглед към краката си и… не мога да повярвам. Целите са покрити със сива пепел! Изпаднала в безтегловност, аз обръщам очи към разстланите въглени — и ето че върху тях съвсем ясно личат стъпките от моите крака!
О, господи! Божичко! Аз съм преминала през горещите въглени! Бягала съм върху тлеещата гореща жарава! Аз успях!
— Ама… аз въобще не се усетих! — изричам колебливо. — А на ходилата ми им няма абсолютно нищо!
— Как го направи? — не ме оставя червенокосата. — За какво си мислеше точно?
— Аз мога да ви отговоря — обажда се Чандра и се приближава усмихнат към нас. — Беки успя да постигне най-върховната форма на кармично блаженство. Концентрира се върху целта, върху чистия образ и точно това накара тялото й да постигне това свръхестествено състояние!
Всички погледи са вперени в мен, сякаш съм някой си Далай Лама.
— Е, не беше нищо особено — отвръщам със скромна усмивка аз. — Просто… нали се сещате… Духовно просветление.
— А можеш ли да ни опишеш образа, върху който се концентрира? — изписква възбудено червенокосата.
— В бяло ли беше? — добавя някой друг.
— Да не би да е бил в блестящо синьо-зелено? — достига до мен гласът на Люк. Вдигам рязко глава. Той ме гледа съвсем спокойно и напълно сериозно.
— Не си спомням точно — вирвам гордо брадичка аз. — Пък и цветът няма никакво значение.
— А усещането не беше ли като… — продължава Люк, като се замисля, — сякаш някаква верижка те придърпва към себе си?
— Това е изключително добро сравнение, Люк! — намесва се доволно Чандра.
— Не — отсичам рязко аз. — Не беше. Знаеш ли, смятам, че за да го разбереш, трябва да се сдобиеш с по-върховно разбиране на дела!
— Ясно — кимва тъжно Люк.
— Люк, ти трябва да бъдеш много горд със съпругата си! — обръща се Чандра към него с блеснал поглед. — Не мислиш ли, че това е най-забележителното нещо, което съпругата ти е правила някога?!
Изведнъж сред групата ни се възцарява мълчание. Люк поглежда първо мен, после тлеещата жарава, след това очите му обгръщат присъстващите и накрая се връщат върху блесналото от вдъхновение лице на нашия учител.
— Чандра — изрича бавно и тържествено той, — повярвай ми, това тук е нищо!
След края на урока всички се запътват към терасата, където ни очакват студени напитки. Обаче аз си оставам на моето килимче и се отдавам на медитация, за да покажа колко отдаден е духът ми на по-висши неща. Концентрирана съм наполовина върху бялата светлина на моето същество, а другата ми половина си представя как бягам по горещите въглени пред блесналите погледи на Труди и Стинг. И тъкмо образите във въображението ми започват да ме аплодират възхитено, когато върху лицето ми пада сянка.
— Бъди здрава, о, Духовно просветлена! — казва Люк и аз отварям очи, за да го видя застанал пред мен, поднасящ ми чаша сок.
— Ще се пръснеш от ревност, защото не ти си този с красивия дух! — срязвам го аз и небрежно заглаждам косата си назад, за да открия червената точка, изрисувана в средата на челото ми.
— Направо не мога да си намеря мира от ревност! — съгласява се той. — Пийни един сок!
Той присяда до мен на тревата и ми подава чашата. Отпивам блажена глътчица от великолепния, леденостуден сок от пасифлора, а после и двамата като по команда насочваме погледи към панорамата пред нас, към хълмовете и далечния хоризонт.
— Честно да ти кажа, като нищо бих останала да живея в Шри Ланка — казвам и от гърдите ми се отронва дълбока въздишка. — Толкова е красиво! Времето… природата… а и хората са толкова любезни…
— Същото каза и когато бяхме в Индия — напомня ми Люк. А когато отварям уста, за да го срежа за пореден път, той добавя: — И в Австралия. Също така и в Амстердам.
Божичко, Амстердам! Напълно ми изскочи от ума, че ходихме и там. Май беше след Париж. Или може би преди него?
Да бе, сега си спомням. Това беше мястото, където ядох от онези странни сладкиши и едва не паднах в големия канал.
Отпивам поредната глътчица сок и мисълта ми се връща към преживяното от последните десет месеца. Бяхме в толкова много държави, че вече ми е малко трудно да си ги спомня всичките. По-голямата част от картината ми е някак си размазана — само тук-там изпъква по нещо конкретно. Как се гмуркаме край Големия бариерен риф и всичките онези сини риби се носят покрай нас… пирамидите в Египет… сафарито със слонове в Танзания… как купувам всичката онази коприна в Хонконг… златния пазар в Мароко… как намирам онова удивително евтино магазинче на Ралф Лорен в Юта…