Олеле! Гледката е буквално удивителна. Целият камион е претъпкан с разни предмети и мебели. Някои са опаковани в найлони, други в хартия, а трети дори не са опаковани. Докато очите ми се наслаждават на празника, който представлява тази гледка, усещам, че ме завладяват купища емоции. Все едно гледам домашно видео на целия ни меден месец. Килимите от Истанбул. Кратуните от Перу. А пък за онова индианче там напълно бях забравила.
Мъже в работни гащеризони започват да вадят нещата от камионите и да ги изнасят навън. Ние се отдръпваме, за да минат, обаче аз продължавам да се взирам във вътрешността на единия от камионите, потънала в сладки спомени. Внезапно зървам миниатюрна бронзова статуетка и се обръщам усмихната.
— Буда! Помниш ли кога го взехме, Люк? Люк?!
Люк въобще не ме чува. Проследявам погледа му и в гърдите ми започва да се надига тревога. Той се е втренчил като хипнотизиран в единия от носачите, който точно в този момент вади от съседния камион огромен пакет, опакован в хартия. От единия край на хартията се подава един жирафски крак.
Мамка му!
А ето че виждаме и друг носач с другарчето на многострадалния жираф.
— Беки… какво правят тези жирафи тук? — пита Люк с равен глас. — Мислех, че стигнахме до съгласие да не ги купуваме.
— Да, знам — побързвам да го успокоя. — Знам, че е така. Но ако не ги бяхме купили, сигурно щяхме да съжаляваме. Затова аз се нагърбих с отговорността да взема началническо решение. Кажи честно, Люк, нали изглеждат прекрасно?! Те ще се превърнат във фокус на целия апартамент!
— А онези неща там откъде се взеха? — пита той, втренчен в две големи порцеланови урни, които купих в Хонконг.
— Ах, да! Мислех да ти кажа за тях. Знаеш ли, че са копия на истински урни от династията Мин? Човекът каза…
— Но какво, за бога, правят тук?
— Ами аз… ги купих. Ще паснат перфектно на коридора. Ще се превърнат в негов фокус! Всички ще им се възхищават!
— А онзи килим там? — посочва той към огромен, многоцветен салам.
— Всъщност, нарича се „дхури“ — започвам, но решавам да се задоволя с това обяснение, когато зървам физиономията му. Само допълвам плахо: — Взех го в Индия.
— Без да се допиташ до мен?
— Ами…
Не съм особено убедена, че изражението на съпруга ми точно в този момент ми харесва.
— О, виж! — възкликвам, като полагам максимални усилия да го развеселя. — Това е комплектът за подправки, който ти купи на онзи пазар в Кения!
Ала Люк въобще не ми обръща внимание. Ококорил се е срещу огромна, неповратлива чудовищност, която тъкмо свалят от първия камион. Прилича на нещо средно между ксилофон и комплект медни тигани, обаче всичките съединени в един.
— Какво, за бога, е това?! Да не би да е някакъв музикален инструмент?
Гонговете зазвучават едновременно, точно в мига, когато мъжете започват да свалят уреда, и двама минувачи наблизо се сръгват и започват да се кискат.
Точно за това нещо дори и аз започвам да се чудя защо съм го взела.
— Хммм… да — прочиствам си гърлото аз. — Всъщност, това е индонезийски гамелан.
— Индонезийски гамелан — повтаря като ехо Люк с равен глас.
— Това си е културна придобивка! — изтъквам в своя защита аз. — Мислех, че няма да е зле да се научим да свирим на него. И ще се превърне във фокус…
— Ако ми позволиш да попитам, колко точно фокуса си планирала за нашия апартамент? — пита Люк, очевидно набирайки скорост. — Да не би да искаш да ми кажеш, че всичките тези чудесии са наши?
— Пазете се! Вадим голямата маса! — провиква се един от типовете в гащеризони.
Слава богу! Добре де, време е да обърна ситуацията в моя полза.
— Виж какво, скъпи — изричам бързо. — Това е нашата маса за хранене от Шри Ланка! Спомняш ли си? Нашата персонализирана маса! Нашият символ на любовта и брака ни! — Усмихвам му се мило, обаче той продължава да клати глава като обезумял.
— Беки…
— Не разваляй момента, моля те! — примолвам се аз и го прегръщам. — Това е нашата специална маса от медения ни месец! Това е нашето наследство, което ще оставим на потомците! Трябва да наблюдаваме как ни я доставят!
— Окей — изрича накрая Люк. — Както кажеш.
Мъжете пренасят внимателно масата през рампата и трябва да кажа, че съм впечатлена. Като се има предвид колко тежка е тази маса, те я носят така, сякаш е лека като перце.