— Не е ли страхотно! — сграбчвам ръката на Люк. — Представи си само! Седяхме си ние в Шри Ланка…
Не довършвам, защото усещам, че нещо започва да ме притеснява.
В крайна сметка това не е дървената маса. Това е прозрачна стъклена маса, с фигурални стоманени крака. А друг тип отзад носи двойка шикозни столове, тапицирани в червен филц.
Ококорвам се ужасено. По гърба ми започват да пълзят студени тръпки.
Мамка му! По дяволите!
Масата, която купих от Панаира за вътрешно обзавеждане в Копенхаген. Напълно бях изключила за нея!
Ама как е възможно да забравя, че съм купила цяла маса за хранене?! Как?
— Почакайте малко! — спира ги с жест Люк. — Момчета, това не е нашата маса. Нашата е дървена. Голяма резбована дървена маса от Шри Ланка.
— Това е просто една от всички маси — отговаря доставчикът. — А тази, за която говорите, е в другия камион.
— Ама ние не сме купували такава маса! — провиква се Люк.
Отправя ми въпросителен поглед и аз скоростно пренареждам изражението на лицето си, с което искам да кажа: „И аз съм точно толкова озадачена, колкото и ти!“
Мозъкът ми щрака на бързи обороти. Ще отричам докрай, че имам нещо общо с нея, накрая ще я изпратят обратно и всичко ще бъде наред.
— Натоварена от госпожа Ребека Брандън — чете мъжът от етикета на масата. — Маса и десет стола. От Дания. Ето и подписът.
Мамка му!
Много, ама адски много бавно Люк се обръща към мен.
— Беки, купувала ли си маса и десет стола в Дания? — пита той с почти любезен тон.
— Хммм… — Облизвам нервно устни. — Ами… може и да съм…
— Ясно. — Люк затваря за миг очи, сякаш се опитва да реши наум някаква сложна математическа задача. — А след това купи друга маса и десет стола от… Шри Ланка.
— Просто забравих за първата! — простенвам отчаяно. — Напълно забравих за нея! Виж какво, меденият ни месец продължи доста дълго, така че позагубих следите на едно-две неща…
С периферното си зрение виждам как един от носачите вдига пакета с двадесетте халата от китайска коприна. По дяволите!
Мисля, че трябва да махна Люк от тези камиони колкото е възможно по-скоро!
— Всичко ще подредя, не се тревожи! — изричам бързо. — Обещавам ти! А сега защо не се качиш горе и не си приготвиш едно питие? Отпусни се! А аз ще остана тук и ще надзиравам разтоварването.
След час всичко свършва. Мъжете затварят камионите и аз им подавам солиден бакшиш. Докато камионите се изнасят с рев от паркинга, аз вдигам глава и зървам Люк, който тъкмо излиза от централния вход на кооперацията.
— Здрасти! — изричам безгрижно. — Не беше чак толкова зле, нали?
— Имаш ли нещо против да се качиш горе за минутка? — пита ме съпругът ми със странен глас.
Стомахът ми се преобръща. Той да не би да ми е сърдит? Нищо чудно да е открил халатите от китайска коприна.
Докато асансьорът ни носи нагоре, аз се усмихвам веднъж-дваж на Люк, обаче неговата физиономия си остава все така непроницаема.
— Сложи ли всичко в дневната? — питам, докато вървим към вратата на апартамента. — Или във…
Гласът ми затихва в мига на отварянето на вратата.
Господи!
Апартаментът на Люк е неразпознаваем.
Бежовият килим е напълно скрит под море от пакети, кашони и всевъзможни мебели. Коридорът е претъпкан с кутии, които веднага ми напомнят за онзи преход в Юта, плюс батиковите рисунки от Бали и двете китайски урни. Промъквам се покрай тях, за да се озова в дневната. Оглеждам се и преглъщам тежко-тежко. Навсякъде пакети. Навсякъде кашони. Навити на рула килими и дхури заемат единия от ъглите в изправено положение. В другия ъгъл индонезийският гамелан се бори за място с масивна каменна масичка за кафе, обърната настрани, и индиански прът за тотеми.
Нещо ми подсказва, че е мой ред да отворя уста.
— Божичко! — изкисквам се нервно. — Ама тук има доста… килими, нали?
— Седемнадесет — отговаря Люк все със същия странен глас. — Преброих ги. — Прескача една бамбукова масичка за кафе, която купих в Тайланд, и оглежда етикета на огромен дървен сандък. — А точно този сандък очевидно съхранява четиридесет големи чаши. — Вдига глава и допълва: — Четиридесет?!
— Е, да! Знам, че звучат доста — запелтечвам аз. — Обаче бяха само по 50 пенса парчето! Страхотна сделка, не мислиш ли? Така никога повече няма да ни се наложи да купуваме големи чаши за кафе или мляко!