Внезапно се чувствам като съпругата в „Животът е прекрасен“, когато Джеймс Стюарт се връща вкъщи и зашлевява децата. Но дори и да сме на ръба на финансов крах, моята роля е да бъда смела и спокойна.
— Люк, много ли сме бедни вече? — питам аз колкото ми е възможно по-спокойно.
Съпругът ми обръща глава, оглежда ме и накрая отвръща търпеливо:
— Не, Беки. Не сме много бедни. Но със сигурност ще стигнем и дотам, ако продължаваш да трупаш тези планини с боклуци!
Планини с боклуци ли?! Тъкмо се каня да изразя възмущението си, когато забелязвам неговото изражение. Затварям уста и кимам покорно.
— Затова смятам — започва Люк, — смятам, че трябва да ти определя месечен лимит.
Осем
Месечен лимит.
В това няма нищо лошо. Добре де, мога да се справя и с месечен лимит! Даже много лесно. В интерес на истината, аз нямам търпение да ми бъде определен такъв. Ще бъде доста освобождаващо — да си наясно точно каква сума трябва да похарчиш за месеца.
Освен това и децата знаят, че целта на бюджета е да го накараш да заработи за теб!_ Именно_.
— Е, колко ми е лимитът за днес? — питам аз, докато се мотая пред вратата на кабинета. Това става около час по-късно от предишните събития и Люк търси нещо в бюрото си. Изглежда малко неспокоен.
— Какво каза? — вдига глава той, но не ме поглежда.
— Просто се питах какъв ще ми бъде бюджетът за днес. Около двадесет лири може би?
— Сигурно — отвръща разсеяно съпругът ми.
— Добре де, ами… мога ли да ги получа?
— Какво?!
— Може ли да получа двадесетте си лири?
Люк се вторачва в мен за миг, сякаш съм напълно откачила, после изважда портфейла от джоба си, дръпва оттам банкнота от двадесет лири и ми я подава.
— Окей?
— Да. Благодаря.
Поемам банкнотата. Двадесет паунда. Това си е истинско предизвикателство. Чувствам се като военновременна съпруга, която трябва да се оправя с купони.
Странно чувство — да нямаш лични доходи. Или пък работа. И то още три месеца. И как ще оцелея през тези три месеца? Дали пък да не взема да си потърся някаква временна работа, докато измине този период? Може пък животът да е решил да ми предостави нови възможности. Нищо не ми пречи да опитам нещо съвсем различно и ново!
Внезапно в съзнанието ми изниква картина как работя като оформител на градини. Бих могла да си купя чифт готини високи ботуши и да се специализирам в оформление на храсти.
Или пък… Да! Бих могла да основа някаква компания, която да предлага уникален вид услуги — нещо, за което не се е сетил никой друг, и да натрупам милиони! Всички ще казват после: „Беки е истински гений! Как не можахме ние да се сетим за това?!“ И този уникален вид услуга ще бъде…
Услугата би могла да се състои във…
Добре де, ще се върна после на тази тема.
После, докато наблюдавам Люк как слага някакви документи в папка с логото на „Брандън Къмюникейшънс“, ми хрумва още по-брилянтна идея! Ама, разбира се! Мога да му помагам в неговата работа!
Нали това е смисълът на брака, в края на краищата! Всички знаят, че най-добрите бракове са тези, където съпругът и съпругата се подкрепят във всичко.
Освен това снощи гледах един филм, където семейството се раздели, и то само защото съпругата не проявяваше никакъв интерес към работата на мъжа си — нещо, което се компенсираше от секретарката. Затова съпругът напусна съпругата си, а после тя го уби, после побягна и накрая се самоуби. Което само идва, за да покаже какво може да се случи, ако човек не внимава!
Изпълнена съм с ново вдъхновение. Това е моят нов проект! Проект „Отзивчива съпруга“. Така ще го нарека. Като нищо мога да затъна до гуша в управлението на компанията му, както направи Хилари Клинтън — защото всички са наясно чии са всъщност добрите идеи там. Представям си как стоя до Люк в костюм в пастелен цвят, усмихната лъчезарно, докато камерите жужат и ни снимат.
— Люк, слушай ме сега! — обаждам се накрая. — Искам да ти помогна!
— Да ми помогнеш ли? — смръщва се разсеяно той.
— Да, искам да ти помагам в бизнеса! В нашия бизнес! — добавям с известна доза самоувереност.
Така де, тази компания вече е и моя! Нарича се „Брандън Къмюникейшънс“, нали така? А аз вече се казвам Ребека Брандън, нали така?! Именно!