— Беки, не съм много сигурен…
— Наистина държа да ти помагам, а освен това през следващите три месеца съм напълно свободна! Идеална възможност! Бих могла да дойда при теб и да поработя като консултант! Даже няма да ти се налага да ми плащаш голяма заплата.
Люк стои като попарен.
— И в каква област смяташ, че можеш да бъдеш консултант?
— Ами… засега не съм съвсем наясно по въпроса — признавам си аз. — Но ще си помисля добре.
Люк въздъхва.
— Скъпа, наистина сме много заети с тази оферта към „Аркодас Труп“ и нямам никакво време да те въведа в работата. Може би, след като преговорите приключат…
— Ама аз не възнамерявам да ти отнемам време, а да ти пестя време! — Възкликвам. — Смятам да ти помагам! Веднъж ми предложи работа при теб, спомняш ли си?
— Да, спомням си, разбира се. Но да се хванеш на истинска работа, на пълен работен ден, е доста по-различно от това да запълниш някакви си три месеца. Виж, ако искаш да си смениш професията, това е вече нещо различно!
След тези думи той продължава да си сортира бумагите, а аз го наблюдавам смръщено. Прави голяма грешка! Всички знаят, че компаниите непрекъснато се кръстосват с другите индустрии. Така че моят опит като личен продавач-консултант със сигурност ще му бъде полезен. Да не говорим пък за опита ми като финансов журналист. Нищо чудно да успея да революционизирам цялата му компания само за една седмица! И да започна да му изкарвам милиони!
Докато го наблюдавам, Люк се опитва да сложи една папка настрани и си удря глезена в дървена кутия, пълна със сарита.
— Господи! — извиква раздразнено той. — Беки, ако наистина искаш да ми помогнеш с нещо…
— Да? — вдигам обнадеждено глава.
— Можеш да подредиш и почистиш този апартамент!
Браво бе! Чудничко!
Значи ето ме мен, готова да се посветя на компанията на Люк. Ето ме сега, готова да се превърна в най-отзивчивата съпруга в целия свят. А той какво?! Той си въобразява, че аз трябва да му чистя и подреждам апартамента! А, не!
Повдигам с усилие един дървен сандък върху мраморната масичка за кафе, разрязвам капака с нож и отвътре избликват бели парченца пяна като снежинки. Бръквам в пяната и измъквам пакет, опакован в найлон с въздушни балончета. Взирам се в него известно време и накрая си спомням. Това са ръчно изрисуваните яйца от Япония. Всяко едно от тях изобразява сцена от живота на Краля Дракон. Мисля, че купих пет от тях.
Оглеждам претрупаната стая. И къде сега да сложа този комплект от така крехки ръчно изрисувани яйца? Не виждам нито едно празно място наоколо. Дори и полицата на камината е отрупана с разни пакети.
В гърдите ми назрява безпомощно отчаяние. Няма място за каквото и да било. Вече напълних всички шкафове, гардероба си, както и празното пространство под спалнята.
И защо въобще съм ги купила тези тъпи ръчно изрисувани яйца?! Какво съм си въобразявала тогава? За няколко секунди обмислям дали да не изпусна кутията на пода — без да искам нарочно. Ама нещо не ми позволява да го направя. Ще трябва да преминат в купчината с работно заглавие „За после“.
Връщам яйцата обратно в кутията им, изкатервам се по купа с килими и я набутвам зад вратата, върху шестте топа тайванска коприна. После се строполявам на пода, напълно изтощена. Господи, трудна работа! И на всичко отгоре сега ще трябва да разчиствам всичките тези тъпи топчета стиропор.
Избърсвам чело и си поглеждам часовника. Занимавам се с това подреждане вече цял час, и, ако трябва да бъда честна, стаята не изглежда с нищо по-добре, отколкото бе преди. Всъщност… изглежда дори по-зле. И докато обгръщам с поглед натурията, усещам, че ме залива тотален мрак.
Това, от което се нуждая сега, е една хубава чаша кафе. Точно така.
Насочвам се към кухнята, вече с доста приповдигнато настроение, и слагам чайника да заври. Може да си хапна и една-две бисквитки. Отварям един от шкафовете от неръждаема стомана, намирам една кутия, избирам си бисквитка и връщам обратно кутията. Всяко мое движение предизвиква звънтене, което отеква из потъналия в тишина апартамент.
Господи, тук е доста тихичко, нали? Значи трябва да си купим едно радио.
Плъзвам пръсти по гранитната повърхност на плота и осъзнавам, че от гърдите ми се отронва дълбока въздишка.
Може пък ще е добре да звънна на мама и да си поговоря с нея. Само дето тя все още продължава да се държи твърде странно. Онзи ден се опитах да звънна вкъщи, а тя звучеше отвратително и каза, че трябва да тръгва, защо бил дошъл коминочистачът. Като че ли цял живот в къщата ни са идвали коминочистачи. Сигурно в момента са били дошли хора да оглеждат къщата. Кой да ти каже.