Бих могла да звънна и на Сузи.
Не. Болката ме пронизва. Не и на Сузи!
Или пък на Дани? Дани беше най-добрият ми приятел, когато живеехме в Ню Йорк. На времето беше начеващ моден дизайнер — но изведнъж взе, че се прочу. Вече виждам няколко пъти името му дори във „Вог“. Но откакто сме се върнали, изобщо не съм говорила с него.
Май точно сега не е най-подходящият момент да се обаждам до Ню Йорк, ама голяма работа! Дани така или иначе има странен режим на живот. Набирам номера му и зачаквам нетърпеливо.
— Здравейте!
— Здрасти! — казвам аз. — Дани, обажда се…
— „Добре дошли в непрекъснато разрастващата се империя на Дани Ковиц!“
Ясно. Телефонен секретар.
— „За модни идеи до Дани натиснете едно. За да получите каталог — натиснете две. Ако искате да изпратите на Дани подарък или да го поканите на купон, натиснете три…“
Изчаквам края на списъка и ето че накрая се включва записвачката.
— Здрасти! — казвам отново. — Дани, обажда се Беки! Върнахме се! Така че… можеш да ми се обадиш някой път, ако искаш! — оставям му телефонния си номер, а после затварям телефона.
Чайникът завира със свистене и аз бързо започвам да слагам лъжички нес кафе в каната за кафе, като си мисля на кого другиго бих могла да се обадя. Обаче… не се сещам за никого. Истината е, че не съм живяла в Лондон вече цели две години. И като че ли загубих връзката с почти всичките си приятели тук.
„Аз съм самотна“ — изниква без предупреждение в главата ми досадна мисъл.
Не, не съм. Всичко си ми е наред.
„Ще ми се изобщо да не се бяхме прибирали вкъщи!“
Не бъди глупачка! Всичко си е наред! Всичко е фантастично! Аз съм вече омъжена жена, със собствен дом и… достатъчно работа, която да ми отвлича вниманието.
Внезапно звънецът на входната врата иззвънява и аз вдигам стреснато глава. Не очаквам никого.
Сигурно е поредната пратка. Или може би Люк е решил да се прибере по-рано? Насочвам се към коридора и натискам домофона.
— Да?
— Беки, скъпа — достига до мен познат глас. — Аз съм, мама!
Зяпвам в слушалката. Мама? Долу?
— Двамата с татко дойдохме да те видим! — продължава тя. — Имаш ли нещо против да се отбием?
— Що за глупости?! Качвайте се! — възкликвам зарадвана и натискам бутона за отваряне на вратата.
Но какво, за бога, правят тук мама и татко по никое време?
— Здрасти! — казвам, когато вратата се отваря. — Заповядайте! Тъкмо ви приготвих кафе!
Докато прегръщам родителите си, забелязвам, че двамата се споглеждат тревожно.
Ама какво става тук?!
— Надяваме се, че не сме те притеснили, мила! — отбелязва мама, като ме следва навътре.
— Разбира се, че не! Така де… Очевидно и за си имам работа и неща, с които да се занимавам…
— О, да! — кимва с разбиране мама. — Е, няма да ти отнемаме много време. Какво ще кажеш да поседнем някъде!
— Ами… — Надзървам през вратата на дневната. Диванът е обсаден от кутии, разливащи съдържанието си навсякъде, а върху него се мъдрят килими и топчета стиропор. — Засега все още не сме подредили дневната, така че заповядайте в кухнята!
Така. Очевидно този, който е измислил модела на високите столчета в кухнята, никога не е посрещал на гости възрастните си родители. На мама и татко им трябват цели пет минути, докато се изкатерят върху тях, а аз ги наблюдавам ужасена, че всеки момент ще паднат.
— Ама че непослушни крака! — пъшка татко, докато опитва за пети път. Междувременно мама се приплъзва сантиметър по сантиметър на мястото си, сграбчила гранитния барплот на живот и смърт.
Накрая, не знам как, но и двамата са закотвени върху стоманените седалки и придобиват самодоволен вид, сякаш са поканени в някое телевизионно шоу.
— Добре ли сте? — питам ги притеснено. — Защото, ако искате, мога да отида да донеса други столове.
— Глупости! — махва с ръка татко. — Тук си ни е много удобно!
Лъже. Виждам го как се е хванал здраво за ръбовете на хлъзгавите седалки и поглежда надолу към плочките на пода, като че ли балансира на перваза на четиридесет и четвъртия етаж.