Девет
От една седмица насам не съм в състояние да спя. Или да се концентрирам върху каквото и да било. Всъщност, всичко ми е като в мъгла. Не съм в състояние да мисля за нищо друго, освен за факта, че аз, Ребека Брандън, по баща Блумууд, имам сестра. И през целия си живот съм имала тази сестра!
А днес най-сетне ще се запозная с нея!
Само мисълта за това е напълно достатъчна, за да ме зареди едновременно с възбуда и притеснение. По какво ще си приличаме? По какво ще се различаваме? Какъв ли ще е гласът й? Какви ли ще й бъдат дрехите?
— Добре ли изглеждам? — питам Люк за милионен път и се оглеждам критично в огледалото. Стоя в старата си стая в къщата на родителите си и поставям довършителните нюанси на екипа си за „посрещане на дълго изгубената ми сестра“.
Няколко дена ми бяха необходими, за да взема решение, но накрая се спрях на тоалет, който е едновременно ежедневен и специален. Облечена съм с най-добре стоящите ми дънки марка „Севън“, ботуши с високи токове, една тениска, която ми изработи Дани преди цяла вечност, и разкошно бледорозово сако на Марк Джейкъбс.
— Изглеждаш страхотно — изрича търпеливо Люк за сетен път, като вдига глава от мобилния си телефон.
— Това е нещо като… баланс между официалното и неофициалното — обяснявам аз. — Сакото казва: „Това е специален случай.“ Докато дънките шептят: „Ние сме сестри. Можем да се отпуснем, когато сме заедно!“ А тениската изрича…
Млъквам. Май не съм особено уверена какво точно казва тениската, освен: „Аз съм приятелка на Дани Ковиц.“
— Беки — обажда се Люк, — ако питаш мен, няма никакво значение как точно си облечена!
— Какво?! — извъртам се невярващо. — Разбира се, че има значение! Това е един от най-важните моменти в моя живот!
Цял живот ще помня с какво съм била облечена, когато съм се запознавала със сестра си. Така де… Ти си спомняш как си бил облечен, когато ме срещна за първи път, нали?
Мълчание. Лицето на Люк не изразява нищо.
Той не си спомня, така ли? И как е възможно да не си спомня?!
— Добре де, обаче аз си спомням! — сопвам му се аз. — Беше със сив костюм, бяла риза и тъмнозелена вратовръзка на „Хермес“. А аз бях с моята къса черна пола, велурените ботуши и онази ужасна бяла блуза, която правеше ръцете ми да изглеждат дебели!
— Щом казваш — повдига вежди Люк.
— Всеки нормален човек знае, че първото впечатление е от огромно значение — отбелязвам компетентно и приглаждам тениската си надолу. — Просто искам да изглеждам правилно. Като за сестра.
— И как точно изглеждат сестрите? — вдига усмихнато очи съпругът ми.
— Изглеждат… весело! — Замислям се, после продължавам: — И приятелски настроени. И отзивчиви. И още, като хора, които ще ти направят знак, когато забележат, че презрамката на сутиена ти се вижда.
— Значи ти изглеждаш като истинска сестра! — целува ме Люк. — Отпусни се, Беки! Всичко ще мине чудесно!
— Добре. Ще се отпусна.
Давам си сметка, че съм малко изнервена. Обаче не мога да бъда иначе! Просто още не мога да свикна с мисълта, че съм нечия сестра, след като през целия си живот съм смятала, че съм единствено дете.
Така де, не че съм имала нещо против да бъда сама. Нищо подобно! Тримата с мама и татко винаги сме си прекарвали страхотно. Но нали знаете… Понякога съм чувала другите хора да говорят за братята и сестрите си и съм се питала какво ли е усещането. Никога не съм си представяла, че ще имам възможността да се уверя от първа ръка.
Най-странното от всичко е, че през цялата изминала седмица, накъдето и да се обърна, все сестри виждам. Те са навсякъде! Например онзи ден по телевизията даваха „Малки жени“, а веднага след това имаше предаване за сестрите Бевърли. И всеки път, когато зървах на улицата две жени, вместо просто да обърна внимание на тоалетите им, аз си мислех: „Дали пък не са сестри?“
Все едно целият свят навън се състои само от сестри. И ето, че накрая и аз ставам част от него.
Очите ми се навлажняват и аз започвам да примигвам. Смешна работа, но откакто научих за Джесика, съм почти непрекъснато в това състояние. Снощи прочетох една брилянтна книга: „Загубените сестри — любовта, която никога не са успели да познаят“ и веднага след това сълзите ми рукнаха от само себе си. Историите бяха направо зашеметяващи! Една от тях беше за някакви сестри от Русия, които били в един и същи концентрационен лагер през войната, но така и не разбрали.