После и другата история за някаква жена, на която й съобщили, че сестра й е убита, обаче тя отказала да повярва, но после се разболяла от рак и нямало никой, който да поеме грижата за децата й, обаче те успели да открият сестра й, жива, точно навреме, за да се сбогува със сестра си…
О, господи! Май ще се разплача само от мисълта за тези истории.
Поемам си дълбоко въздух и се насочвам към масичката, където съм оставила подаръка си за Джесика. Избрала съм голяма кошница с продукти за баня, плюс няколко шоколада, плюс един фотоалбум с мои снимки от детството.
Освен това съм й купила сребърна огърлица от „Тифани“, която е напълно идентична на моята, обаче Люк отбеляза, че огърлицата вероятно ще дойде в повече, като се има предвид, че това е първата ни среща. Което не ми е напълно ясно. Така де, когато човек обича някого, обикновено му подарява огърлица от „Тифани“! Няма да прекаля, ако това си мисли Люк.
Но тъй като той бе особено настоятелен по този въпрос, обещах, че ще я запазя за по-късно.
Плъзгам по кошницата поглед, изпълнен с леко недоволство. Не трябва ли да…
— Подаръкът си е много добре — изрича Люк, преди да съм успяла да отворя уста. — Няма нужда да добавяш нищо повече.
Ама той откъде знае какво се канех да кажа?!
— Добре де — изричам неохотно. Поглеждам си часовника и усещам как в гърдите ми се надига познатото вълнение. — Почти наближава! Скоро ще бъде тук!
По предварителен план Джесика трябва да се обади по телефона, когато влакът й пристигне в Оксшот, след което татко ще отиде да я вземе. Какво съвпадение, че точно тази седмица е в Лондон! Иначе живее в областта Къмбрия, която е на стотици километри оттук. Но доколкото схванах, идва на юг за някаква академична конференция. Обаче сега пристига с ден по-рано само за да се запознае с мен!
— Ще слизаме ли вече? — питам и за пореден път си поглеждам часовника. — Може да пристигне и по-рано.
— Чакай малко! — извиква ми Люк и си изключва телефона. — Беки, преди началото на новото вълнение… искам да си поговорим набързо. По темата за нашите покупки от медения месец.
— Добре.
Изпълвам се с недоволство. Точно сега ли трябва да повдига този въпрос?! Та това е един много специален ден! Поне днес би трябвало да има споразумение за прекратяване на военните действия — както по време на войната, когато на Коледа армиите спрели, за да играят футбол.
Не че ние с него сме във война. Нищо подобно. Обаче вчера се поскарахме, когато Люк откри двадесетте халата от китайска коприна под спалнята. И непрекъснато ме пита кога възнамерявам да подредя апартамента. А аз непрекъснато му казвам, че работя по въпроса.
Което си е чистата истина. Работя по въпроса. Долу-горе.
Обаче работата е толкова изтощителна. И няма място за нищо. Освен това точно в разгара на мисленето ми пристигна и новината за отдавна загубената ми сестра. Нищо чудно, че съм малко разсеяна оттогава.
— Просто искам да те уведомя, че говорих с търговците на мебели — казва Люк. — Още в понеделник ще дойдат, за да вземат масата от Дания.
— Ами, хубаво — кимвам сконфузено. — Благодаря. Значи ще ни я изплатят напълно?
— Почти.
— Браво! Значи в крайна сметка не сме се справили чак толкова зле.
— Така е — съгласява се Люк. — Освен ако не броим таксата за престой по складовете, таксата по доставката, цената на повторното опаковане и…
— Ясно — бързам да го прекъсна. — Разбира се. Е, ами… всичко е добре, което свършва добре!
Опитвам се да си лепна на лицето помирителна усмивка, обаче Люк въобще не ме гледа. Отваря куфарчето си и измъква оттам… Ужас!
Сметки от кредитни карти! Сметките от моята най-тайна от тайните карти за спешни случаи. Онзи ден съпругът ми ме помоли да му ги дам, така че нямах никакъв друг избор, освен да ги измъкна от скривалището и да му ги връча.
Не знам защо, обаче тайничко се надявах да не се зачете в тях.
— Ясно! — казвам и усещам, че гласът ми е две октави по-висок. — Значи… видял си ги, а?
— Изплатих ги всичките — отсича кратко Люк. — Скъса ли картата?
— Ами… да.
Люк се обръща и ме поглежда изпитателно.
— Наистина ли го направи?
— Да! — възкликвам, цялата изтръпнала. — Изхвърлих парченцата в кошчето!
— Окей — кимва Люк и насочва вниманието си обратно към сметките. — И не очакваме нищо повече, така ли? Нещо, което си купила наскоро?