Само дето не е продавач-консултант. Сега си го спомних. В момента се учи за доктор. Доктор по география.
Не бе. Май беше геология.
От друга страна… нали и на мен веднъж ми мина мисълта да се обучавам за доктор?! Така де, не може да е случайно съвпадение!
— И къде живее тя? — пита Джанис.
— На север — отговаря мама. — В село на име Скъли, графство Къмбрия.
— На север?! — възкликва Джанис и потреперва, сякаш мама й беше казала не северната част на страната, а Северния полюс. — Ама това е голямо разстояние оттук! Кога точно пристига?
— Всъщност — отбелязва мама, поглежда часовника и се смръщва, — точно в това е въпросът. Досега трябваше да е пристигнала. Греъм, скъпи, кога точно пристига влакът на Джес?
— Мислех, че е сега — присвива чело татко. — Може би трябва да позвъня на гарата. Да проверя, да не би да има някакъв проблем.
— Аз ще го направя, ако искаш — обажда се Люк и вдига очи от вестника, който чете.
— Макар че тя каза, че ще телефонира… — казва мама, докато татко отива до телефона в антрето.
Точно в този момент се звъни на вратата.
Всички се втренчваме един в друг и замръзваме на място. След няколко секунди от антрето се чува гласът на татко:
— Мисля, че е тя!
О, господи!
Сърцето ми се разтуптява като бутален механизъм.
Тя е тук! Моята сестра! Моята духовна половинка!
— Аз ще се измъкна отзад — казва Джанис. — Ще ви оставя да се насладите на така важните си семейни мигове! — Стиска ми ръката, след което изчезва отзад.
— Чакай поне да се среша! — вика мама и хуква към огледалото в коридора.
— Бързо! — прошепвам аз. — Къде е подаръкът?
Не мога да чакам повече! Налага се да я видя! Веднага!
— Ето го — казва Люк и ми подава опакованата в целофан подаръчна кошница. — И Беки… — Поставя ръка на рамото ми.
— Какво? — изсъсквам нетърпеливо. — Какво има пък сега?
— Знам, че нямаш търпение да се запознаеш с Джесика. Аз също се чувствам така. Но не забравяй, че вие сте напълно непознати. Просто… карай по-кротко!
— Ние не сме непознати! — изричам с възмущение. — Тя ми е сестра! Следователно във вените ни тече една и съща кръв!
Честна дума, как е възможно Люк да не разбира нищичко?!
Втурвам се към коридора, сграбчила здраво кошницата. През матираните стъкла на вратата съзирам само някаква размазана фигура. Това е тя!
— Между другото — казва мама, когато всички приближаваме към вратата, — тя обича да й викат Джес.
— Готови ли сме? — пита татко и ни намига.
Това е мигът! Това е то! Набързо оправям сакото си, приглаждам си косата и си слагам най-топлата, най-сърдечна усмивка.
Татко протяга ръка към бравата на вратата и я отваря рязко.
И там, застанала на прага, е моята сестра.
Десет
Първата ми мисъл е, че тя не е точно като Кортни Кокс. Нито пък е облечена в бял копринен костюм с панталон.
Тъмната й коса е подстригана доста късо, а облеклото й се състои от обикновена, работническа риза, падаща над дънките й. Сигурно това е някаква… удобна мода.
И е хубава! Е, хубавичка. Макар че веднага мога да кажа, че гримът й е малко… абе, прекалено естествен.
— Здрасти! — поздравява тя с равен, безразличен глас.
— Здрасти! — потреперва моят глас. — Аз съм Беки. Твоята отдавна загубена сестра!
Тъкмо се каня да се втурна към нея и да я прегърна, когато си давам сметка, че държа кошницата. Затова вместо прегръдка й връчвам подаръка и казвам:
— Това е от мен!
— Това е подарък за теб, миличка! — обажда се услужливо мама.
— Благодаря — казва Джес и го разглежда. — Страхотно!
Настъпва кратка тишина. Чакам Джес да разкъса нетърпеливо подаръка или да попита: „Може ли да го отворя още сега?“, или дори просто да възкликне: „Божичко, натурални продукти! Любимите ми!“ Обаче… тя не прави нито едно от така изброените неща.
От друга страна, вероятно просто се държи учтиво. Така де, нали никога досега не ме е виждала. Може да си мисли, че аз държа на формалностите и че тя също трябва да бъде такава. Затова най-добре е да я накарам да се отпусне.