Както и да е. Няма значение. Иначе пък си прекарвам страхотно на това пътешествие.
— Трябва да решим в коя посока да продължим — отбелязва Люк, като се отпуска назад на лакти. — Имам предвид, след като завършим курса по йога, разбира се. Доколкото си спомням, говорихме за Малайзия, нали?
— Да — отговарям след кратка пауза. Не знам на какво се дължи — на прекалено голямата горещина или на нещо друго, но като че ли не успявам да се заредя с достатъчно ентусиазъм относно идеята за Малайзия.
— Или пък да се върнем в Индонезия? Да се насочим за малко на север?
— Хмммм — измърморвам неясно. — О, виж, маймуна!
Направо не знам кога точно започнах да си падам толкова много по маймуните. Може би в Кения, където зърнах онези бабуни и толкова ги харесах, че изщраках цели шест ленти със снимки. И оттогава насам е все така: „О, виж, маймуна!“
— Или в Непал… Или пък обратно в Тайланд…
— Или да се върнем у дома — чувам се най-неочаквано да изричам.
Настъпва гробна тишина.
Странна работа. Нямах намерение да изричам подобни думи. Така де, очевидно е, че няма да се връщаме у дома. Поне засега. Че още не сме направили и година около света!
Люк се изправя и ме поглежда в очите.
— У дома ли каза? У дома?
— Е, не — отвръщам и се изхилвам. — Само се шегувам. Въпреки че…
Пак тишина.
— Въпреки че… може би не сме длъжни да пътуваме цяла година, ако не искаме, нали?
Люк прокарва пръсти през косата си и мънистата в плитчиците му запяват.
— Готови ли сме да се върнем у дома?
— Ами, не знам точно — отвръщам колебливо. — Готови ли сме?
Направо не мога да повярвам, че започнахме да говорим за връщане у дома. Така де, вижте ни само! Косата ми е суха и изсветляла от слънцето, краката ми са боядисани с къна, а от месеци насам не съм си слагала истински обувки.
В съзнанието ми изниква картина как си крача по някоя лондонска улица с палто и ботуши. Лъскави ботуши с тънки токчета от „Л. К. Бенет“. И съответната чанта към тях.
Внезапно усещам, че ме залива толкова силен копнеж, че буквално ми идва да се разрева.
— Мисля, че видях достатъчно от света — изричам и се обръщам към Люк. — Готова съм да се върна към истинския живот!
— Аз също — прошепва Люк, хваща ръката ми и вплита пръсти в моите. — В интерес на истината, бях готов още преди много месеци.
— Никога не си ми го казвал! — възкликвам и се вторачвам в него.
— Не исках да ставам причина за развалянето на купона. Но че съм готов, е повече от сигурно!
— И щеше да продължиш да пътуваш само… само заради мен? — изричам, дълбоко затрогната.
— Е, надали щях да се срина от мъка — отбелязва той, поглежда ме изпитателно и допълва: — Не може да се каже, че преживяваме кой знае какви трудности, нали така?
Усещам как по цялото ми лице се разлива червенина. Преди да се отправим на това пътешествие, казах на Люк, че съм твърдо решена да го направим като истински пътешественици — като в „Плажа“ — и да спим само в колиби и палатки.
Но това беше преди първата ми и единствена нощ в палатка.
— Та… като говорим за връщане у дома — казва Люк и след кратка пауза добавя: — Лондон ли имаме предвид?
И ме поглежда въпросително.
Господи, ето че стигнахме до съдбоносния момент — решението!
Вече от десет месеца обсъждаме къде ще живеем след края на медения си месец. Преди сватбата си двамата с Люк живеехме в Ню Йорк. И на мен много ми харесваше да живея там. Обаче чувствах и носталгия към дома. А сега английският бизнес на Люк започна да се разширява и из цяла Европа, защото точно там сега е най-интересното. Затова той определено би искал да се върнем в Лондон — или поне на първо време.
В което няма нищо лошо… само дето аз ще бъда без работа. Преди работех като личен продавач-консултант в магазина „Барнис“ в Ню Йорк. И обожавах работата си.
Е, карай! Няма значение! Ще си намеря нова работа. Няма начин да не си намеря! При това още по-добра!
— Лондон! — изричам накрая и вдигам поглед. — И как мислиш… ще успеем ли да се върнем навреме за кръщенето на близнаците?
— Щом искаш — усмихва се Люк и аз усещам как сърцето ми подскача от радост. Значи ще отидем на кръщенето! Значи отново ще видя Сузи! И мама и татко също! След почти цяла година ще ги видя всичките! Те толкова много ще се радват да ни видят! Имаме да им разказваме толкова много неща!