— Какво ще кажеш, да се връщаме при майка ти? — пита Джес, като пресушава чашата си на един дъх.
— Кога, веднага ли? — вдигам изумено глава. — Ама нали имаме още много часове! Ти дори не си си купила още нищо!
Джес ме поглежда и от гърдите й се отронва нетърпелива въздишка.
— Виж какво, Беки. Просто исках да се държа любезно с теб, затова и днес дойдох тук. Обаче истината е, че не мога да понасям да ходя по магазините!
Сърцето ми се свива. Бях убедена, че на нея не й харесва. Налага се да преглътна този факт.
— Знам, че все още не сме попаднали на подходящите магазини — отбелязвам, като се привеждам с жар напред. — Обаче тези не са единствените — има и още! Можем да отидем в други…
— Не! — прекъсва ме Джес. — Ти явно не ме разбра. Не обичам пазаруването и точка!
— Каталози? — хрумва ми поредната идея. — Можем да се върнем вкъщи, да си вземем каталози и… ще бъде страхотно!
— Абе главата ти няма ли най-сетне да уври?! — повишава глас Джес, вече очевидно вбесена. — Внимавай, ще го произнеса бавно и отчетливо: МРАЗЯ ПАЗАРУВАНЕТО!
Въртя волана към къщи, обаче състоянието ми е критично. Намирам се в шок. Мозъкът ми се чувства така, сякаш нещо вътре е дало накъсо. Всеки път, когато се замисля по този въпрос, всичко около мен избухва в искри. Не мога да повярвам!
Когато пристигаме вкъщи, заварваме Люк в предната градина да разговаря с татко. Щом ни зърва да се връщаме, се извърта изумено.
— Вие двете какво правите тук толкова скоро? — спуска се той към колата. — Да не би нещо да не е наред?
— Всичко си е наред — отговарям зашеметено. — Ние просто… свършихме по-бързо, отколкото си мислехме.
— Благодаря за возенето — казва Джес, като се измъква от мястото си.
— За мен беше удоволствие.
Когато Джес се насочва към татко, Люк присяда на седалката до мен. Затваря вратата и ме поглежда проницателно.
— Беки, добре ли си?
— Аз съм… добре. Поне така мисля.
Не съм в състояние да обхвана събитията от този ден. Мисълта ми продължава да преповтаря лентата, която си мислех, че ще запише. Двете се мотаме по магазините, размахвайки чанти, смеейки се щастливо… пробвайки разни неща… купувайки си гривни в знак на приятелство… наричайки се една друга с умилителни прякори…
— Е, как беше?
— Беше… фантастично! — насилвам се да се усмихна аз. — Много приятно наистина. И двете си прекарахме великолепно.
— Ти какво си купи?
— Две блузки… една много хубавичка пола… обувки…
— Аха — кимва Люк. — А Джес какво си купи?
В продължение на няколко секунди не съм в състояние да му отговоря. Накрая успявам да прошепна едва-едва:
— Нищо.
— О, Беки! — прегръща ме Люк. — Значи въобще не сте си прекарали добре, нали?
— Не — смънквам безсилно. — Въобще.
— Честно да ти кажа, и аз имах известни съмнения по въпроса — казва той и ме погалва по бузата. — Слушай сега, Беки. Знам, че много искаше да си намериш духовна половинка. Знам, че много ти се искаше Джес да се превърне в най-добрата ти приятелка. Но може би просто трябва да приемеш факта, че вие сте просто… твърде различни.
— Не сме твърде различни — заинатявам се аз. — Ние сме сестри.
— Скъпа, всичко е наред — казва Люк. — Пред мен можеш да си признаеш, ако не се разбирате. Никой няма да си помисли, че си се провалила.
Провалила ли?
Думата пада като сол върху отворената ми рана.
— Но ние се разбираме! Да, така е! Просто се налага да открием… малко повече общи неща. Добре де, тя не обича да пазарува. — Тук преглъщам няколко пъти. — Обаче това няма значение! Аз обичам и други неща, освен да ходя по магазините!
Съпругът ми клати глава.
— Просто приеми нещата такива, каквито са. Вие сте напълно различни личности и няма никаква причина, поради която да настоявате да се разбирате.
— Но нали имаме една и съща кръв! Не може да сме чак толкова различни! Не е възможно!
— Беки…
— Не възнамерявам да се предавам просто ей така! Тук става въпрос за моята отдавна загубена сестра, Люк! Това може да се окаже единствената ми възможност да я опозная!
— Скъпа…
— Знам, че можем да бъдем приятелки — прекъсвам го аз. — Убедена съм, че можем.
С внезапно назряла решителност аз отварям вратата на колата и излизам.