Затова на тоалетката има ваза с цветя и книги с поезия, а край леглото съм сложила прецизно подбран набор списания: „Новини пешком“, „Пещерен ентусиаст“, и „Месечен понор“. Последното може да се поръча единствено по интернет. (Но за да получа само един брой, ми се наложи да направя двугодишен абонамент. Обаче няма значение. Нищо не ми пречи да препращам останалите двадесет и три броя на Джес.)
А на стената се мъдри моят шедьовър, с който толкова се гордея! Става въпрос за огромен плакат на пещера! Със съответните сталаг… каквото беше там.
Набухвам възглавниците, а по гърба ми пролазват тръпки на нетърпение. Тази вечер ще бъде коренно различна от предишния път. Като начало, няма да припарваме до никакъв магазин. Планирала съм просто една приятна, спокойна, приятелска вечер. Можем да гледаме някой филм и да си хапваме пуканки, да си правим маникюра една на друга, и наистина да се сработим. А после аз ще приседна на леглото й, и двете ще носим еднакви пижами, и ще си хапваме шоколадчета с ментов пълнеж, и ще си говорим до посред нощ.
— Изглежда много приятно! — възкликва Люк, който влиза след мен. — Свършила си страхотна работа!
— Благодаря! — усмихвам се аз и свивам срамежливо рамене.
— Ако трябва да бъдем честни, целият апартамент изглежда буквално удивително!
След тези думи той излиза от стаята, а аз тръгвам след него към коридора. Да, наистина не изглежда зле. Макар че тук-там все още се забелязва по някоя и друга кутия, всичко наоколо изглежда значително по-подредено и чисто.
— Имам още малко работа — казвам, като хвърлям поглед към нашата спалня, където под леглото се спотайва още доста багаж.
— Да, виждам. Но дори и така това си е забележително постижение! — отбелязва Люк и оглежда обстановката с нескрито възхищение.
— Всичко опира просто до малко творческо виждане — казвам със скромна усмивка. — И паралелно мислене.
Влизаме в дневната, която е напълно трансформирана. Всичките купища с килими, кашони, кутии и сандъци са изчезнали. Има само два дивана, две масички за кафе и индонезийският гамелан.
— Шапка ти свалям, Беки! — възторгва се за пореден път Люк. — Тук изглежда страхотно!
— Е, нищо особено.
— Не е така — смръщва се съпругът ми. — Смятам, че ти дължа извинение. Ти ми каза, че можеш да организираш всичко, а аз се усъмних в теб. Не знам как, но ето че си успяла. Никога не съм си представял, че такава невиждана натурия може да бъде организирана толкова успешно. — Оглежда с невярващ поглед стаята и допълва: — Тук имаше толкова много неща! Къде са изчезнали, между другото? — Засмива се, а след секунда аз се присъединявам към него.
— Аз просто… им намерих нов дом! — изтъквам щастливо.
— Каквото и да си направила, впечатлен съм! — изрича той и прокарва ръка по камината, която е напълно гола, с изключение на петте ръчно изрисувани яйца. — Би трябвало да станеш консултант по складиране на стоки.
— Може и да стана!
Добре де, обаче ми се струва, че е крайно време да сменим темата. Защото всеки момент Люк ще започне да оглежда нещата по-отблизо и ще изтърси нещо от рода на: „А къде са китайските урни?“ или „Къде са онези кошмарни дървени жирафи?“
— Хммм… компютърът включен ли е? — питам нехайно.
— Естествено — кимва Люк, взема едно от яйцата и започва да го разглежда.
— Страхотно! — усмихвам му се аз. — Тогава ще отида да си проверя имейлите, а ти… защо не вземеш да направиш по едно кафе?
Изчаквам Люк да се оттегли в безопасността на кухнята, после хуквам към компютъра и напечатвам адреса www.ebay.co.uk.
Този и-бей направо ми спаси живота. Ама напълно!
Даже като си помисля, как е възможно досега да съм живяла без него?! Та това е най-брилянтното, най-гениалното изобретение от… добре де, откакто някой там е измислил магазините.
В мига, в който се прибрахме от дома на мама и татко миналата събота, аз се включих в тази страница и пуснах за продажба китайските урни, дървените жирафи и три от килимите. И само за три дена бяха продадени! Просто ей така! Затова още на следващия ден пуснах за продажба още няколко от килимите и две от масичките за кафе. И оттогава не съм спирала.