Люк прокарва ръка по масата. Пробва тежестта на един от столовете. Виждам го как се предава. После обаче вдига поглед към мен и с леко смръщени вежди пита:
— Беки, дали случайно не си купила и още нещо, за което да не си ми казала?
Стомахът ми издайнически се преобръща, ала успявам да го прикрия, като се престорвам, че разглеждам едно от резбованите цветя.
— Разбира се, че не съм! — отговарям накрая. — Или… де да знам… може би някой и друг сувенир от тук и там… Нещо дребничко.
— Като какво например?
— Не си спомням! — извиквам аз. — Та това са цели десет месеца, за бога! — Връщам темата обратно към масата и отбелязвам: — Хайде де, Люк, не може да не ти харесва! Можем да си организираме фантастични официални вечери на нея! И ще бъде част от наследството, което ще оставим! Можем да я завещаем на децата си и…
Тук млъквам сконфузено. Известно време някак си не съм в състояние да погледна Люк.
Преди няколко месеца обсъдихме въпроса надълго и нашироко и стигнахме до извода, че бихме желали да пробваме и да си имаме бебе. Но засега… нямаше нищо.
Е, не че е кой знае колко важно. Все някой ден ще стане. Разбира се, че ще стане!
— Добре де — обажда се Люк най-сетне поомекнал. — Печелиш! — Потупва одобрително масата, след което поглежда часовника си и добавя: — Трябва да изпратя няколко имейла до офиса. Да им съобщя за промяната в плановете ни. — Поглежда ме многозначително и отбелязва: — Надявам се, че не си очаквала да влетя ненадейно в заседателната зала и да извикам: „Изненадка! Върнах се!“
— Естествено! — отсичам автоматично аз.
В интерес на истината, точно това си представях. Само дето и аз бях до него, носим бутилка шампанско и може би някакви парти аксесоари.
— Не съм чак толкова глупава, ако искаш да знаеш! — добавям с леден тон.
— Браво на теб! — ухилва се Люк. — А междувременно защо не вземеш да поръчаш по едно питие? Ще се върна след няколко минути.
Седя си аз на масичката, на сянка под тентата на терасата и усещам как душата ми натежава от мисли. Опитвам се да си спомня всичките неща, които бях купила и бях изпратила по море до Англия, без да уведомя Люк.
Така де, не че се притеснявам! Нищо подобно! Надали са чак толкова много, нали така?! Или са?
Господи! Затварям очи и полагам максимални усилия да си спомня всичко.
Първо бяха дървените жирафи от Малави. Онези, за които Люк каза, че били прекалено големи. Което си е просто абсурдно! Та те са буквално удивителни! Всички ще им се възхищават!
После онова разкошно произведение на изкуството батик от Бали. За което действително мислех да му кажа, обаче не знам как някак си ми се изплъзна от мислите.
След това и онези двадесет халата от китайска коприна.
Което е… добре де, знам, че ви звучи много. Обаче да знаете колко изгодно ги взех! Тогава обаче Люк не знам защо не проумяваше, че като си купим двадесет сега, ще ни стигнат за цял живот — което си е отлична инвестиция, нали така?! За човек, който работи във връзките с обществеността, при това за финансовите кръгове, понякога той проявява забележителна недалновидност!
Затова по-късно аз се измъкнах и отидох обратно в магазина, купих ги и ги изпратих вкъщи.
Честно да ви кажа, голямо удобство било това да си изпращаш нещата по море! Това ти спестява необходимостта да мъкнеш огромни багажи със себе си. Само посочваш нужната стока и я изпращаш със съответния кораб. „Бих искала да пратя това, ако обичате! И това!“ А после им даваш кредитната си карта и — готово! Всичко е наред! И Люк така и не го е видял!
Сега, като се замисля, май трябваше да си водя списък.
Както и да е. Всичко ще бъде наред. Няма начин да не бъде!
Освен това, и ние имаме нужда от някой и друг сувенир от пътуването, нали така?! Какъв е смисълът да обиколиш света и да се върнеш вкъщи с празни ръце, а?! Именно!
На терасата се появява Чандра и аз му махвам приятелски.
— Днес ти се справи много добре, Беки! — отбелязва той, като се приближава към мен. — А сега бих искал да те попитам нещо. След две седмици трябва да водя курс по медитация за напреднали. Хората ще бъдат предимно монаси и хора, които практикуват йога от дълги години. Но смятам, че ти си напълно готова да се присъединиш към нас. Какво ще кажеш?
— С най-голямо удоволствие! — отговарям и изписвам съжаление на лицето си. — Но просто няма да ми е възможно. С Люк решихме да се приберем у дома.
— У дома ли? — възкликва шокирано Чандра. — Ама… ти демонстрира толкова голям напредък! Нали не смяташ да изоставиш пътя на йога?