— О, не! — успокоявам го аз. — Не се притеснявайте! Ще си купя видеокасета!
Чандра се отдалечава с изражението на човек, току-що уцелен от снаряд. Което изобщо не е изненадващо. Вероятно изобщо не е знаел, че човек може да усвои йога и чрез видеокасети. Надали е чувал за Гери Халиуел.
Най-сетне се появява и сервитьорът и аз му поръчвам сок от манго и папая, който в менюто фигурира под името „Щастлив сок“. Точно това ми трябва! Седя си аз тук, обляна от слънчевите лъчи, карам си медения месец, и всеки момент очаквам да се върна отново при хората, които обичам! Направо перфектно състояние!
Вдигам поглед и виждам Люк да се приближава към масата. Дали си въобразявам, или той наистина крачи по-бързо и по-въодушевено — нещо, което не е правил месеци наред?
— Добре — кимва той и сяда. — Говорих с офиса.
— Всичко наред ли е?
— Определено — отговаря той и усещам как от цялото му тяло започва да струи едва сдържана енергия. — Всичко се развива много добре! Даже като че ли ще си организирам две делови срещи още за края на тази седмица!
— Много бързо! — изумявам се аз.
Но какво става, за бога?! Мислех, че ще ни трябва най-малко седмица, за да организираме отпътуването си!
— Но тъй като виждам колко си доволна от тези курсове по йога, имам едно предложение — аз ще тръгна пръв, а ти ще дойдеш при мен след няколко дена, след което двамата заедно ще се върнем във Великобритания!
— И къде ще ти бъдат тези срещи? — питам, като усещам леко замайване.
— В Италия.
Появява се сервитьорът с моя „Щастлив сок“, а Люк му поръчва за себе си бира.
— Ама аз не искам да се разделяме! — възкликвам, когато сервитьорът се отдалечава. — Нали сме на меден месец!
— Прекарахме цели десет месец непрекъснато заедно! — изтъква меко Люк.
— Да, знам, ама… — Отпивам нещастно от „Щастливия си сок“ и промърморвам: — Къде точно в Италия ще ходиш?
— О, надали ще ти хареса — отговаря Люк след известен размисъл. — Просто едно… градче в северната част на страната. Много е скучно. Препоръчвам ти да останеш тук и да се наслаждаваш на слънцето.
— Ами… — оглеждам се и усещам, че се разкъсвам от нерешителност. — Тук действително е хубаво. Но… кое градче по-точно?
Тишина.
— Милано — отвръща накрая неохотно Люк.
— Милано ли?! — Едва не изпадам от стола си от въодушевление. — Ти ще ходиш в Милано?! Ама аз никога не съм ходила в Милано! И много искам да отида там!
— Сериозно?! — обажда се умърлушено Люк.
— Да! Напълно сериозно! Искам да дойда с теб!
Как е възможно да си помисли, че няма да искам да отида в Милано?! Ама аз открай време си мечтая да отида в Милано!
— Окей — отвръща Люк и поклаща замислено глава. — Може и да е лудост от моя страна, но добре!
Изпълнена с невъобразимо въодушевление, аз се облягам на стола си и отпивам огромна глътка от моя „Щастлив сок“. Този меден месец става все по-добър и по-добър!
Две
Направо не мога да повярвам как е могъл Люк да си представи, че ще тръгне за Милано без мен?! Как е възможно да отиде в този град без мен?! Та аз съм буквално създадена за Милано!
Да, именно. За Милано.
Не че засега съм успяла да видя кой знае какво от града — единственото, което зърнах, бе от таксито и сега от прозореца на хотелската ни стая, но за опитен пътешественик като мен това няма особено значение. Такива като нас са в състояние да почувстват пулса на новия град точно както бушмените се ориентират в пустошта. Защото в мига, в който прекрачих прага на хотела и забелязах във фоайето му всичките онези жени, облечени от глава до пети в „Прада“ и „Долче и Габана“, да си разменят целувки и едновременно с това да поглъщат еспресо след еспресо, да палят цигари и да отмятат бляскавите си коси, моментално разбрах, автоматично почувствах с инстинктите си — да, това е град точно като за мен!
Отпивам глътка от капучиното, което ми донесоха от рум сървиса, и съзерцавам отражението си в огледалото на гардероба. Ама аз приличам на истинска италианка! Единственото, което ми трябва, са някакви ефирни панталони и малко очна линия! И може би малко спирала за мигли.
— Чао! — изричам небрежно към отражението си и отмятам коса. — Си! Чао!