Ги дьо Мопасан
Бел Ами
Първа част
I.
Като получи рестото от касиерката, Жорж Дюроа излезе от ресторанта. С хубаво телосложение, запазил позата на стар подофицер, той се изправи, засука мустаците си и изгледа закъснелите посетители с бърз и проницателен поглед, подобно на ястреб, който набелязва своята жертва.
Жените го загледаха с любопитство. Те бяха три интересни особи — една учителка по музика на средна възраст, лошо сресана, небрежно облечена, с прашна шапка и събрана отстрани рокля, и две богати дами с мъжете си, постоянни посетители на този обикновен ресторант, в който се сервираше на достъпни цени.
Като излезе на тротоара, той се спря за секунда, умувайки какво да прави. Днес е двадесет и осми юни и в джоба му остават оскъдни пари до края на месеца. С тях може да обядва един път без да закусва или да закусва два пъти без да обядва. Той пресметна, че трябва да се задоволи само със закуска и по този начин ще спести за две вечери с кренвирши, хляб и две чаши бира на булеварда. Това негово любимо вечерно развлечение беше голям разход в личния му бюджет.
Жорж Дюроа тръгна надолу по улица „Нотр Дам дьо Лорет“.
Той беше запазил стойката си от времето, когато носеше хусарска униформа — изпъкнали гърди, леко разтворени нозе, сякаш току-що беше слязъл от кон. Движеше се енергично между тълпата, помагайки си с раменете, блъскайки срещаните, като си разчистваше по такъв начин път. Небрежно наместил износената си висока шапка и, тропайки с токове по улицата, вървеше с вид на човек, който презира всичко — минувачите, къщите, целия град. По този начин той демонстрираше високомерието на истински военен, попаднал между цивилни.
Въпреки своя евтин костюм, той запазваше известна външна елегантност, макар и малко шаблонна. Висок, с хубаво телосложение, рус, с малко кестеняв оттенък на къдравите му коси, сресани на път през средата, разкошни мустаци, с ясно сини очи с малки зеници, той наподобяваше герой на булеварден роман.
Беше гореща лятна вечер, една от задушните парижки вечери, когато силно се чувства недостиг на въздух. От зданията нагорещени като баня, излизаха изпарения, които правеха гъст нощния мрак. Гранитните отвори на каналите бълваха отровен дъх, а от прозорците на подземните готварници се носеше по улицата отвратителната миризма на прегорял сос и помия.
Портиерите, по жилетки, възседнали като кон сламени столове, пушеха лула край къщните врати; минувачите вървяха изтощени от жегата гологлави, като държаха шапките си в ръце.
Като стигна до булеварда, Жорж Дюроа отново се спря като се двоумеше накъде да тръгне. Поиска му се да отиде до Елисейските полета и до авенюто на Булонската гора, за да подиша малко свеж въздух; едновременно с това в него се зараждаше желание и очакване за любовна среща.
Как ще стане това той не знаеше, но го очакваше в продължение на три месеца всеки ден и всяка вечер. Понякога отвръщаха на любовните му желания, благодарение на неговата външност и галантност в обноските, но той очакваше нещо по-голямо и по-хубаво.
С празни джобове и кипяща кръв той пламваше от всеки допир с „професионалистките“, които му шепнеха по кьошетата: „Ще дойдеш ли с мен, момче?“ Но той не смееше да отиде с тях, понеже нямаше с какво да плати. Смътно се надяваше и очакваше нещо друго, други по-малко вулгарни ласки.
Той обичаше да посещава такива места, които бяха пълни с освободени от скрупули жени — техните балове, кафенета, техните улици; обичаше да се блъска между тях, да приказва с тях на „ти“, да вдишва техните пресилни благовония, да се чувства заобиколен от тях. Това все пак бяха жени, които можеш да любиш. Той не чувстваше към тях никакво презрение, свойствено на семейните мъже.
Жорж Дюроа изви по посока към „Мадлен“ и тръгна по течението на тълпата, която изнемогваше от жегата. Големи кафенета, препълнени с посетители, заемаха част от тротоара. Пред тях, на кръгли или четириъгълни маси, имаше чаши пълни с червени, жълти, зелени, кафяви — от всички цветове — напитки; вътре в шишетата се виждаха прозрачните късове лед, които изстудяваха хубавата кристална вода.
Дюроа забави крачки, измъчван от жаждата, от която гърлото му беше пресъхнало. Той ясно си представи възхитителния вкус на разхладителните напитки. Но ако той си позволи да изпие две чаши в една вечер, тогава ще се сбогува със скромната вечеря в утрешния ден; а нему са много добре познати гладните часове през последните дни на месеца. Той си каза: „Ще чакам до десет часа и тогава ще пия чаша разхладително в «Америкен». Дявол да го вземе, колко, все пак, ми се иска да си сръбна!“ Дюроа погледна цялата тази публика, пиеща около масите, всички тези мъже, които можеха да утоляват жаждата си колкото си искат. И тръгна край кафенето, като зае нахален, предизвикателен вид, мъчейки се да определи с по един само поглед, по израза на лицето, по облеклото, всеки посетител колко пари има в себе си. Глух неприязън се появи в него против всичките тези мирно беседващи господа. В джобовете си навярно те носят и златни, и сребърни, и медни монети. Средно във всекиго може би имаше не по-малко от два луидора. В кафенето са стотина души — сто пъти по два луидора правят четири хиляди франка! И, полюшвайки се не без грация, прошепна: „Свини!“ Ако той би могъл да пипне в някое кьоше на улицата, в тъмнината едного от тях, той би му извил шията — ей, Богу, без да му трепне съвестта, както той правеше това с домашните птици в селата през време на големите маневри.