При входа на салоните две малки момичета, облечени — едното в рокля от розов цвят, другото в рокля в син цвят — поднасяха букети на дамите. Това всички възприемаха като нещо прекрасно.
В салоните имаше доста хора. Повечето жени бяха облечени в рокли, каквито носят, когато излизат из града, за да покажат, че са дошли тука, както отиват по всички частни изложби. Ония, които мислеха да останат на бала, бяха с голи ръце и шии.
Г-жа Валтер, заобиколена от приятелки, се намираше във втория салон и приемаше поздравите на гостите. Мнозина въобще не я познаваха и се разхождаха като в някой музей, без да искат да знаят за домакините.
Когато видя Дю Роа, тя пребледня и дори се поколеба дали да го посрещне. Но после остана на мястото си, за да отиде той при нея. Той я поздрави вежливо, а Мадлен я удави в нежности и комплименти.
И Жорж остави жена си при г-жа Валтер и се изгуби между множеството, навярно за да чуе неодобрителните отзиви на гостите.
Посетителите се разхождаха из петте салона, покрити със скъпи платове, италиански шевици или източни килими в различен стил и цвят, а по стените бяха окачени картини от стари художници. Най-често се спираха и се чудеха на една малка стая, в стил Людовик XVI, един вид будоар, покрит с копринен плат, с розови букети върху бледосин фон. Ниските мебели от позлатено дърво, покрити с плат като оня по стените, бяха чудесно изработени.
Жорж познаваше известните лица: княгиня дьо Тед Расим, граф и графиня дьо Роневел, генерал княз Андремон, прекрасната маркиза дьо Дюн, всички ония мъже и жени, които посещават всички представяния.
Някой го улови за ръка и весело му пошепна на ухото:
— Ах! Ето ви най-сетне и вас, Бел Ами! Защо вече не ви виждаме?
Беше Сюзан Валтер, която го гледаше със своите нежни емайлови очи под къдравия облак на своята коса.
Той твърде много се зарадва като я видя и сърдечно се ръкува с нея.
— Не можех да дойда — извини се той. — От два месеца насам толкова съм претрупан с работа, че не можех да излизам.
— Това е лошо, много лошо, много лошо — продължи сериозно тя. — Вие много ни огорчавате, защото мама и аз ви обичаме много. Ако питате мене, аз не мога без вас. Аз се притеснявам, когато не сте у нас. Както виждате, аз ви говоря без заобикалки, за да нямате право така да се губите. Дайте ми ръката си, аз самичка ще ви покажа „Исус, който ходи по водата“; тая картина се намира съвсем навътре, зад зимната градина. Тате я постави нарочно там, за да бъдат принудени посетителите да обикалят навсякъде. За чудене е, че баща ми толкова се гордее с тая хубава къща.
Те вървяха бавно между множеството. Всички се обръщаха да гледат тоя хубав момък и тая прелестна кукла.
— Ето една хубава двойка — каза един познат живописец. — Тя е забележителна като всичко друго.
„Ако бях наистина умен — мислеше си Жорж, — за тая щях да се оженя. А това не беше невъзможно. Как не помислих на времето? Как се реших да взема другата? Какво безумие! Човек винаги прибързано постъпва, никога не размишлява зряло“.
И завист, люта завист капеше в душата му — капка по капка — и тровеше всичките му радости, правеше омразен живота му.
Сюзан казваше:
— О! Идвайте често, Бел Ами. Сега, когато тате е толкова богат, ние ще вършим лудории, ще се забавляваме до насита.
И, като продължаваше своята все съща мисъл, той отговори:
— Ах! Вие сега ще се омъжите. Ще вземете някой хубав княз и ние вече никога няма да се видим.
— А! Не, не още — извика искрено тя. — Аз искам някого, който да ми харесва, който много да ми харесва, който съвсем да ми харесва. Доста съм богата за двама.
Той се усмихна иронично и високомерно и започна да й казва имената на ония, които минаваха за хора, много благородни, които си бяха продали ръждясалите титли на дъщерите на финансисти, и които живееха при жените си или далеч от тях, но свободни, без срам, известни и почитани.
И в заключение каза:
— И шест месеца няма да се минат и вие ще се уловите в тая клопка. Ще станете госпожа маркиза, госпожа дукиня или госпожа княгиня и ще гледате на мен от много високо, госпожице.
Тя негодуваше, удряше го с ветрилото си по рамото и се кълнеше, че ще се омъжи само по любов.
Той се смееше.
— Ще видим. Вие сте много богата.
— Но и вие взехте едно наследство — каза тя.
Той произнесе едно „ах!“.
— Нека не говорим за него. То едва дава двадесет хиляди ливри годишно приход. За сегашното време то не е много.
— Но и жена ви наследи.
— Да. Един милион на двама ни. Четиридесет хиляди приход. С тях не можем да имаме дори и собствен файтон.