— Разбира се, вярвам, Бел Ами.
— Имате ли доверие в мене?
— Напълно.
— Спомняте ли си какво ви казах преди малко?
— За какво?
— За женитбата ви, или по-точно за мъжа, когото ще вземете.
— Да.
— Е, добре, ще ми обещаете ли нещо?
— Да, но какво?
— Когато някой ви поиска за жена, да се допитате до мене и да не давате никому съгласието си преди да вземете мнението ми.
— Много добре.
— И това нека бъде тайна между нас двамата. Нито дума няма да казвате за това нито на баща си, нито на майка си.
— Нито дума.
— Заклевате ли се?
— Заклевам се.
Появи се Ривал и със сериозен тон каза:
— Госпожице, баща ви ви вика на бала.
— Да вървим, Бел Ами — каза тя.
Но той не прие, решил бе да си тръгне веднага, защото искаше да остане самичък. Много нови неща му минаха през ума. Потърси жена си. След малко я видя, че пие в бюфета шоколад с двама непознати. Тя ги представи на мъжа си, без да му каже имената им.
След няколко минути той попита:
— Ще си вървим ли?
— Както искаш.
Той я хвана под ръка, минаха през салоните, където публиката се разотиваше.
— Къде е госпожа Валтер? — попита тя. — Искам да й кажа сбогом.
— Няма нужда. Тя ще се опита да ни задържи на бала, а на мене и без това вече ми омръзна.
— Наистина, имаш право.
През целия път те мълчаха, но щом влязоха в стаята си, Мадлен, усмихната, му каза, без да си снема дори воала:
— Ти не знаеш, аз имам за тебе един сюрприз.
— Какъв е този сюрприз? — почти изръмжа той.
— Познай.
— Няма защо да се измъчвам.
— Е, добре! Вдруги ден е първи януари.
— Да.
— Той е ден за подаръци.
— Да.
— Ето твоя подарък, който Ларош ми даде преди малко.
Тя му подаде една малка черна кутийка, която приличаше на кутия за скъпоценности. Той я отвори равнодушно и видя кръста на Почетния легион.
Той пребледня малко, после се усмихна и каза:
— Предпочел бих десет милиона. Това не му струва скъпо.
Мадлен очакваше голяма радост, поради което се ядоса на тая студенина.
— Наистина, ти си невъзможен. Сега нищо не може да те зарадва.
— Тоя човек — отговори той спокойно, — просто си плаща дълга. А той ми дължи още много…
Тя се учуди от тона му и продължи:
— Но това не е лошо, на твоите години…
— Всичко е относително — рече той. — Днес можех да имам повече.
Той взе кутията, сложи я отворена върху камината, погледа няколко минути лъскавата звезда, която се намираше вътре, затвори кутията и си легна, свивайки раменете си.
И наистина, Държавен вестник от първи януари публикува, че г-н Проспер Жорж Дю Роа, публицист, получава званието „Кавалер на Почетния легион“ поради големи заслуги.
Името му беше вписано с две думи и това направи на Жорж много по-голямо удоволствие, отколкото самия орден.
Един час след като прочете тая новина, станала вече публична, той получи от г-жа Валтер писмо, в което тя го молеше да отиде същата вечер с жена си на вечеря у тях, в чест на това отличие. Той малко се подвоуми, после като хвърли писмото, писано с двусмислени изрази, каза на Мадлен:
— Тази вечер ще вечеряме у семейство Валтер.
Тя се изненада и каза:
— Ами аз мислех, че ти не искаш вече да стъпваш у тях.
— Промених решението си — каза той.
Когато пристигнаха, г-жа Валтер беше самичка в малкия будоар, стил Людовик XVI, който беше определен за близки гости. Облечена в черна рокля, тя беше напудрила косата си и това я правеше прелестна. Отдалече тя изглеждаше стара, а отблизо твърде млада.
— Вие в траур ли сте? — попита Мадлен.
— И да, и не — отговори тя нажалено. — Никого от своите не съм изгубила, но съм стигнала на тази възраст, когато човек носи траур за живота си. Днес го облякох, за да го осветя. Занапред ще го нося в сърцето си.
„Ще трае ли дълго това решение?“ — помисли Дю Роа.
Вечерята премина почти мрачно. Само Сюзан дърдореше непрекъснато. Роза изглеждаше замислена. Всички честитиха на Жорж.
Вечерта потеглиха за вкъщи, като, разговаряйки минаха през салоните и през зимната градина. Понеже Дю Роа вървеше отзад с г-жа Валтер, тя го хвана за ръката:
— Слушайте — каза тихо тя. — Никога вече няма да ви говоря за нищо, но вярвайте Жорж! Както виждате не ви говоря на ти. Не мога да живея без вас, не мога. Това е невъобразимо мъчение. През целия ден и цялата нощ ви усещам, вие постоянно сте пред очите ми, чувствам ви в сърцето си и в тялото си. Сякаш сте ми дали да пия отрова, която ме къса отвътре. Не мога! Не, не мога. Иска ми се да бъда за вас само една стара жена. За да ви покажа това, аз направих косата си бяла. Но идвайте тука, идвайте от време на време като приятел.