— Готова съм на всичко — каза тя. — Къде ще ви намеря пак?
— Ще можете ли да излезете от дома си самичка?
— Да. Зная да отварям малката врата.
— Е, добре! Когато портиерът си легне, около полунощ, елате да ме намерите на площад „Де ла Конкорд“. Ще ме намерите в един файтон, спрян пред министерството на мореплаването.
— Ще дойда.
— Наистина ли?
— Да.
Той й улови ръката, целуна я и каза:
— Ах! Колко ви обичам! Колко сте добра и смела! Значи вие не искате да вземете за мъж господин дьо Казол?
— О! Не!
— Баща ви разсърди ли се много, когато казахте „не“?
— То се знае; той пак искаше да ме изпрати в манастир.
— Вие виждате, че трябва да бъдете решителна.
— Ще бъда.
Тя гледаше обширния хоризонт с глава, изпълнена с мисълта за отвличането. Тя ще бъде отвлечена!… Тя се гордееше с това! Тя никак не искаше да знае за честта си, за онова, което я очакваше.
Г-жа Валтер се обърна и извика:
— Защо не дойдеш тука, мое дете? Какво правиш с Бел Ами?
Жорж и Сюзан застигнаха другите. Те говореха за морските бани, където скоро щяха да отидат. После, за да не минат по същия път, те се върнаха през Шату.
Жорж вече нищо не говореше. Той си мислеше: ако Сюзан бъде поне по-смела, най-сетне той ще сполучи. От три месеца насам той я вплиташе в непреодолимата мрежа на своята нежност. Той я плени, завладя я. Предизвика я да се влюби тя в него, както само той умееше да прави това. Той лесно завладя нейната наивна душа на кукла. Жорж успя най-напред да я накара да не се съгласява да стане жена на г-н дьо Казол. А сега я накара да се съгласи да избяга с него. Защото нямаше друг начин.
Г-жа Валтер, той много добре знаеше това, никога няма да се съгласи да му даде дъщеря си. Тя все още го обичаше, тя винаги ще го обича с неукротима буйност. Той я задържаше със своята умишлена студенина, но усещаше, че безсилна и ненаситна страст я измъчва. Той не ще може никога да я склони. Никога тя няма да се съгласи Сюзан да се омъжи за него. Но успее ли веднъж да измъкне от тях момичето, той ще влезе в преговори с бащата.
Като мислеше за всичко това, той отговаряше с откъслечни фрази на онова, което му казваха, и което никак не чуваше. Когато стигнаха в Париж, той сякаш дойде на себе си.
И Сюзан мислеше. Звънчетата на четирите коня дрънчаха в главата й, показваха й големи пътища без край, осветени от луната.
Когато файтонът спря в двора на къщата, поканиха Жорж на вечеря, но той отказа и се върна у дома си.
След като похапна малко, той подреди книжата си, сякаш се готвеше за дълъг път. Няколко компрометиращи писма той изгори, други скри, а на неколцина приятели написа писма.
От време на време той поглеждаше стенния часовник и си мислеше: „Сега там сигурно е горещо“. Неспокойствие гризеше сърцето му. Ако не сполучи? Но от какво ще се бои? Той все още може да се отърве. А пък играта, която тая вечер играеше, беше много сериозна.
Към единайсет часа той излезе, нае файтон и потегли към площад „Де ла Конкорд“, край министерството на мореплаването.
От време на време той запалваше клечка кибрит, за да види колко е часът. Когато наближи полунощ, нетърпението му се засили. Той непрекъснато си подаваше главата през вратичката, за да гледа. Един далечен часовник удари дванадесет, после друг по-наблизо, после два заедно, после един, последен, много надалеч. Когато тоя, последният, престана да бие, той си помисли: „Свърши. Работата пропадна. Тя няма да дойде“.
Но той реши да чака тука до съмване. В такива работи човек трябва да бъде търпелив.
Когато вече беше се отчаял, че тя няма да дойде и се питаше какво ли се е случило, ненадейно едно женско лице мина покрай вратичката на файтона и попита:
— Вие ли сте, Бел Ами?
Той подскочи и се задави.
— Вие ли сте, Сюзан?
— Да, аз съм.
Той не можеше от вълнение да отвори бързо вратичката и повтаряше:
— А! Вие сте… Вие сте… Вие сте… Влезте.
Тя влезе и седна до него. Той извика на водача:
— Карайте!
И колата потегли.
Тя беше запъхтяна и не говореше.
— Е, добре, как стана всичко това? — попита той.
Тогава тя каза, почти премаляла:
— Ох! Ужасно беше, особено с мама.
Той беше неспокоен и трепереше.
— Майка ви? Какво ви каза тя? Разкажете ми.
— Ох! То беше ужасно. Влязох при нея и й казах добре приготвената си реч. Тогава тя побледня и извика: „Никога! Никога!“ Аз плаках, сърдих се, заклех се, че освен вас, за никого другиго няма да се омъжа. Помислих си, че ще ме бие. Тя стана като луда; тя ми каза, че пак ще ме пратят в манастир още на другия ден. Аз никога не бях я виждала такава, никога! Тогава тате, като чу всичко това, влезе вътре. Той не се разсърди, колкото нея. Но ми каза, че вие не сте достатъчно добър кандидат за мене. Понеже те и мене разсърдиха, започнах да викам по-силно от тях. И това ме накара да реша да бягам с вас. И аз дойдох. Къде отиваме сега?