Той се поклони, като стисна ръцете на всички дами, след което силно разтърси ръцете на мъжете. Тук той забеляза, че ръката на Жак Ривал беше суха, гореща и че приятелски отговори на неговото ръкостискане; ръката на Норбер дьо Варен беше мокра, студена, едва се допираше с пръсти; ръката на г-н Валтер беше влажна и подпухнала, без всякаква експресия, увехнала; ръката на Форесте — мека и влажна. Последният му каза ниско:
— Утре в три часа, не забравяй!
— О, бъдете спокойни, няма да забравя!
Като излезе на стълбата той почувства желание да тича — тъй го беше обзела радостта, че запрескача през две стъпала, но изведнъж видя в огледалото на втория етаж един господин, който тичаше след него и в миг се спря, сякаш заварен в някакво престъпление.
После той дълго време се оглежда, като се учудваше на хубостта си. След като се усмихна самодоволно, той се сбогува с образа си, като му направи, като на някоя важна особа, нисък и почитателен поклон.
III
Жорж Дюроа излезе на улицата окрилен. Искаше му се да мечтае, да върви напред, като си мисли за бъдещето. Поемайки нежния нощен въздух, обзет от мисълта за ред статии, поръчани му от Валтер, той реши веднага да си отиде вкъщи и да започне да работи. И бързо тръгна по булеварда, към улица „Бурсо“, където живееше.
В неговата шестетажна къща живееха двадесет работнически и буржоазни семейства. Като се качваше по стълбата, осветявайки с восъчни кибритчета мръсните стъпала, по които се търкаляха късове хартия и остатъци от цигари и от храна, той почувства силно отвращение и желание по-скоро да се махне оттам и да се настани, като богатите хора, в чиста и добре подредена къща. Тежката миризма от гозби, от отходните места и от човешките мръсотии, от помиите и от спарените стаи бе пропила цялата къща, която сякаш не би могла да се проветри никога.
Стаята на Дюроа, на петия етаж, беше обърната към безкрайното трасе на западния железен път, тя се намираше до самия изход на тунела, близо до гара „Батиньол“. Дюроа отвори прозореца и се подпря на лактите си. Под него, в дълбочината на тъмната пропаст, три червени неподвижни сигнала изглеждаха като грамадни очи на звяр; по-далеч се виждаха още фенери.
Всяка минута в тъмнината на нощта се чуваха подсвирвания — ту кратки, ту продължителни, едни по-близо, други по-далеч, откъм Анер. Те се изменяха като човешкия глас. Една от свирките се приближи, като издаваше непрекъснато жален вик, който се увеличаваше от секунда на секунда и скоро се показа един голям жълт фенер, движещ се с трясък и шум. Дюроа гледаше как дългата върволица от вагони изчезваше в тунела. Той обърна гръб на прозореца и си каза: „Хайде на работа!“ Сложи лампата на масата, но в момента, когато започна да пише, разбра, че има за писане само листове за пощенски писма.
Нямаше как, трябваше да пише на такива листове. Той натопи перото в мастилницата и със своя хубав почерк написа първо заглавието: „Спомени на африканския ловец“.
Той седеше, като си беше подпрял главата с ръка, с очи отправени в лежащата пред него хартия. Как да започне?
Сега той не можеше да си спомни нищо от това, което току-що беше разказвал, нито един факт, нито един случай, нищо. Изведнъж той се сети: „Аз трябва да започна със своето заминаване“. И написа: „Това беше през 1874 година, около 15 май, когато изтощена Франция си отдъхваше след бедствието на страшната година…“
Безпомощен той спря да пише — не знаеше как да продължи, как да разкаже за своето пътуване, за своите първи впечатления.
След десетминутно размишление, той реши да отложи началото за сутринта, а сега да се залови с описването на Алжир. Първото изречение започна така: „Алжир — това е цял в бяло град…“ И спря, не умееше да каже нищо друго. Спомни си хубавия светъл град, с неговите плоски къщи, които се спускаха от върха на планината към морето, но не намираше думи, за да предаде това, което беше видял и преживял.
След дълги усилия той добави: „Той е населен с араби…“ После хвърли писалката на масата и стана.
На неговия малък железен креват, на който от тежестта на тялото му се беше образувала хлътнатина, се търкаляха старите му дрехи, измачкани, сякаш са на някой мъртвец. На сламения стол лежеше неговата единствена копринена шапка, като че ли приготвена за събиране на милостиня.
По стените на стаята, облепени със сиви обвивки с гълъбови букети, имаше толкова петна, колкото и цветове, стари, подозрителни, произходът на които беше трудно да се определи; бяха ли това смачкани насекоми или капки от масло, следи от пипане с мазни пръсти или напръскани със сапунена пяна. Тук се чувстваше унизителната беднота. В него се породи ожесточение против бедността. Той реши, че трябва още сега да се махне оттук, че утре трябва да тури край на това отегчително съществуване.