Обхванат от желание за работа, той седна до масата и пак започна да търси думи, за да предаде вярно странната и пленителна картина на Алжир, тази предна врата към тайнствените глъбини на Африка. Африка на скитниците араби и невиждани негри, непознатата и примамлива Африка, тази Африка, от която докарват за зоологическите градини фантастични животни, като че създадени за феерични приказки — щрауси, диви кокошки, газели, божествени кози, чудни жирафи, камили, чудовищни степни хипопотами, грозни носорози и горили, тия страшни братя на човека.
Дюроа смътно чувстваше как в него се зараждаха мисли; той би могъл да ги предаде устно, но да ги напише не му се отдаваше. Безсилието му го раздразваше, той отново стана, ръцете му бяха влажни от пот и кръвта тупаше в слепите му очи.
Когато той видя сметката на перачката, донесена същата вечер от портиера, изведнъж го обзе пълно отчаяние. Напусна го и радостта, и вярата в себе си, и вярата в бъдещето. Свършено, всичко е свършено, той нищо няма да направи, от него нищо няма да излезе; той се чувстваше нищожен, неспособен за нищо, излишен, осъден.
Дюроа се върна пак към прозореца точно в момента, когато влакът излизаше от тунела със стремителен яростен шум. Влакът отиваше през поля и долини към морето. И пробуди в сърцето му споменът за родителите. Този влак ще мине само на няколко километра от тяхната къща. И той си представи малката къщичка на върха на един хълм, който се издигаше над Руан и долината на Сена, при входа в селото Кантеле.
Баща му и майка му държаха една малка кръчма и бакалница, където селяните от околността отиваха в неделните дни да закусват. Родителите бяха решили да направят от своя син голям човек и го бяха дали в добро училище. Като свърши курса и като го скъсаха на бакалавърския изпит, той постъпи на военна служба, с намерение да стане офицер, полковник, генерал. Но почувства отвращение от службата и преди пет годишния срок започна да мечтае за кариера в Париж.
Като изкара службата, той тръгна за Париж, без да обръща внимание на молбите на родителите си, които мечтаеха да остане при тях. Той вярваше в бъдещето, вярваше, че щастливият случай, засега неизвестен, ще му дари победата. Той щеше да създаде благоприятни условия и щеше да се възползва от тях.
Дюроа е имал успех в полка си, вървяло му е, имал е любовни интриги с жени от висши кръгове. Той съблазнил дъщерята на бирника, готова да захвърли всичко заради него, както и жената на един адвокат, която се опитала дори да се удави, страхувайки се, че той може да я напусне.
Другарите му казваха за него: „Това е един хитрец, един нехранимайко, който лесно се отървава от разните афери“. И той наистина реши да стане хитрец и нехранимайко.
Неговата чиста нормандска душа, покварена от ежедневието на монотонния гарнизонен живот, от мародерството, тъй обикновено в Африка, от незаконните налози, подозрителните измами, поддържани от понятието за чест господстващо в армията, любовта у военните да се кичат с патриотични чувства, героическите разкази на подофицерите и дребнавите нрави на тая среда се бяха превърнали в място, където можеше да се намери всичко. Но жаждата за успех вземаше най-голямо надмощие. Без сам да забележи, той се унесе в мечти, както ставаше с него всяка вечер. Представяше си невероятна любовна история, благодарение на която неговите надежди биха се сбъднали изведнъж. Той се оженва за дъщерята на банкер или на важен господин, която ще срещне на улицата и ще я познае веднага.
Острото изсвирване на локомотива, който беше изскочил от тунела, подобно на заек от дупката си, и се носеше с всички сили към гаража за почивка, изведнъж го опомни. Обхванат от смътна и радостна надежда, която почти не го напускаше, той изпрати в тъмната нощ любовна целувка на незнайната жена, пламенна целувка на желаното богатство.
Дюроа затвори прозореца и започна бавно да се съблича: „Да, утре аз ще бъда в по-добро настроение. Днес умът ми не работи. Като че пих много. Трудно ми е да пиша“.
Легна в кревата, угаси свещта и скоро заспа.
Събуди се рано, както това става в дни на големи надежди или тревоги, скочи от леглото, приближи се до прозореца и го отвори за да подиша чист въздух.
Къщите на улица „Римска“, от другата страна на широкия насип на железния път, блестяха от лъчите на изгряващото слънце като че обагрени от бяла светлина. Надясно, в далечината, в синкавата и лека мъгла се виждаха Аржентенските хълмове, височината на Сануа и воденицата на Оржемон; сякаш прозрачен, трептящ воал беше обгърнал хоризонта.