Дюроа каза:
— При такива условия е изгодно човек да бъде репортер.
Журналистът тайнствено отговори:
— Да, но най-изгодна е хрониката — тя не е нищо друго, освен замаскирана реклама.
Те станаха и тръгнаха по булеварда, по посока към църквата „Мадлен“. Сен Потен неочаквано каза:
— Слушайте, ако си имате работа, то не сте ми нужен.
Дюроа му стиска ръката и се отдалечи.
Мисълта, че тази вечер ще трябва да пише статия, го измъчваше. Той вървеше и си спомняше за разни факти, случки и анекдоти. Стигна до авенюто на Елисейските полета, където рядко се виждаха разхождащи се хора. Париж беше пуст през тези горещи дни.
След като обядва в малък ресторант близо до арката Етуал, той бавно тръгна по булеварда към дома си.
Щом се прибра, той веднага седна до писмената маса. Като видя пред себе си голям лист хартия, тутакси обмисления материал се изпари от главата му. Той се мъчеше да си спомни поне някои факти, да ги задържи. Но щом се сетеше за нещо, то изчезваше; всичко се превръщаше в някакъв хаос. Той не знаеше как да подреди фактите, каква форма да им даде, откъде да започне.
Като се блъска цял час и похаби пет страници, по които беше написал само няколко начални думи, той реши: „Още нямам опит. Трябва да взема още един урок.“ И пред него изпъкна възможността да прекара още едно утро в работа с госпожа Форесте, в това дълго, интимно, сърдечно tete-a-tete; при тази мисъл той целият затрепера. Повече не се опита да работи, може би от страх да не обърка всичко, и реши да легне.
На другата сутрин той стана късно, без да бърза, сякаш предчувстваше очакващото го удоволствие от посещението. Беше тече от десет часът, когато той позвъни на къщата на своя приятел.
Лакеят каза:
— Господарят е зает.
Дюроа дори и не помисли, че мъжът може да бъде в дома си. И помоли:
— Кажете, че това съм аз, по една спешна работа.
След пет минути го въведоха в кабинета, където беше прекарал такова чудно утро.
Мястото, където той беше седял, беше заето сега от Форесте; той беше облечен в халат, в меки туфли, с шапка. Жена му, в същия пеньоар, стоеше до камината и диктуваше с цигара в уста.
Дюроа, като се спря на вратата, каза:
— Извинете, аз ви попречих.
Приятелят му, като вдигна сърдито глава, изръмжа:
— Какво още искаш? Кажи веднага! Ние бързаме.
— Дюроа, засрамен, шепнеше:
— Нищо, нищо, извинете.
Но Форесте се разсърди:
— Казвай какво има, дявол да го вземе! Време за губене няма. Нима ти дойде тук, само за да ни поздравиш?
Дюроа, силно смутен, реши да каже:
— Не… работата е в туй, че… аз пак не мога да напиша статията… а ти… а вие бяхте тъй мили миналия път. Аз се надявам… и затова посмях да дойда…
Форесте го прекъсна:
— В края на краищата, ти ни се присмиваш. Значи ти си мислил, че аз ще изпълнявам твоята работа, а ти ще вземаш парите. Много хубава работа!
Младата жена продължаваше да пуши, без да каже нито дума, и през всичкото време се усмихваше с неопределена усмивка, която скриваше нейната вътрешна ирония.
И Дюроа, зачервен от срам, мърмореше:
— Простете ми, аз се надявам, аз мислех… — После изведнъж каза ясно: — Хиляди извинения, госпожо, простете, позволете ми горещо да ви благодаря за хубавата статия, която вчера ми написахте.
След това той се поклони на Шарл:
— В три часа ще бъда в редакцията.
И с бързи крачки тръгна към квартирата си, като се заканваше „Добре, аз ей сега ще напиша тази статия сам, те ще видят…“
Възбуден от гняв, като влезе в стаята си веднага седна да пише. Той продължи описанието на приключенията, започнато от г-жа Форесте, като го претрупваше с подробности, взети от фейлетонните романи, измисляйки невъзможни случайности. Всичко това беше написано с неустановения стил на гимназист. След един час той завърши статията, която беше пълен хаос, и, уверен в себе си, я занесе в редакцията.
Там срещна най-напред Сен Потен. А той, като му стисна ръката като на сътрудник, го попита:
— Четохте ли моя разговор с китайците и индусите? Нали е смешно? Целият Париж се смя. Аз не видях даже крайчеца на обущата им.
Дюроа, който още нищо не беше чел, взе вестника и започна бегло да разглежда дългата статия, озаглавена „Индия и Китай“, докато репортерът му посочваше и подчертаваше най-интересните места.
Пристигна и Форесте, задъхващ се, със сериозен и загрижен вид: