— Много добре, и двамата ми трябвате.
Той им посочи ред политически справки, които те трябваше да направят до вечерта.
Дюроа му представи статията си.
— Ето продължението за Алжир.
— Добре, дай я. Аз ще я предам на директора.
С това разговорът приключи.
Сен Потен и новият му колега излязоха в коридора.
— Бяхте ли на касата? — попита Сен Потен.
— Не. Защо?
— Защо ли? За да получите заплатата. Редно е винаги да си вземате парите за месеца предварително. Малко ли неща могат да се случат.
— Е…, разбира се, но малко ми е неудобно.
— Аз ще ви представя на касиера. Той няма да има нищо против. Тук плащат добре.
Дюроа получи двеста франка, от които двадесет и осем франка за статията. В джобовете си носеше и заплатата, получена от Железниците — всичко триста и четиридесет франка. Никога той не беше имал такава сума и му се стори, че вече е богат за дълго време.
Сен Потен го заведе в четири-пет редакции, които се конкурираха с техния вестник. Той се надяваше да узнае нужните му новини, благодарение на своята приказливост и хитрост.
Вечерта Дюроа нямаше какво да прави и реши да отиде в „Фоли Бержер“.
— Аз съм Жорж Дюроа, сътрудник на „Ла ви франсез“ — представи се той на пропуска. — Преди няколко дни бях тук с господин Форесте, който обеща да ми осигури безплатен вход. Не знам дали ви е информирал за това.
Прегледаха акуратно списъка, но не откриха неговото име. Въпреки това, контрольорът любезно каза:
— Заповядайте, влезте и се обърнете към управителя, той навярно ще уважи вашата молба.
Дюроа влезе и веднага срещна Рашел, жената, която беше завел първата вечер със себе си. Тя се приближи до него:
— Добър вечер, мили, как си?
— Добре, а ти?
— Аз също. Знаеш ли, че вече те сънувах два пъти?
Поласкан, Дюроа се усмихна:
— Е, какво означава това?
— Това значи, че ми харесваш, чудако, и че ние ще започнем отново, ако пожелаеш…
— Тази вечер, ако искаш можем да бъдем заедно.
— Да, ще се чувствам щастлива.
— Добре, но… — той се колебаеше, смутен от това, което искаше да каже. — Но… работата е в това, че в момента нямам пари; бях в клуба и там изгубих всичко.
Тя го погледна в очите, като чувстваше лъжата с инстинкта на проститутка, свикнала с хитростите и измамите на мъжете.
— Лъжеш — каза тя. — Това не е хубаво от твоя страна.
Той смутено се усмихна:
— Искаш ли да ти дам десетте франка, които ми останаха?
С безкористността на куртизанка, която удовлетворява каприза си, тя прошепна:
— Колкото решиш, миличък, аз те искам.
Като отправи поглед към пленителните мустаци на младия човек, тя нежно го хвана под ръка и каза:
— Да изпием по един гренадин и после да се поразходим малко. Бих желала да отидем до Операта. Но нали обещаваш, че рано ще отидем вкъщи…
Дюроа спа до късно в дома й. Отдавна се беше вече съмнало, когато той излезе, за да купи „Ла ви франсез“. С треперещи ръце разтвори вестника, но не намери статията си; погледът му шареше върху вестникарските колони с надежда да види името си.
Нещо тежко легна на сърцето му — и от умората от любовната нощ, и от тази неприятност, която за него бе съкрушително нещастие.
Той се прибра вкъщи и легна. Заспа на леглото облечен.
В късния следобед Дюроа отиде в редакцията и влезе при Валтер:
— Тази сутрин бях много учуден, като видях, че моята втора статия за Алжир не е поместена — каза той с нескрит упрек.
Редакторът вдигна глава и сухо каза:
— Аз я дадох на вашия приятел Форесте, като го помолих да я прегледа. Той прецени, че е неудовлетворителна и вие ще трябва да я поправите.
Дюроа, разгневен, излезе без да каже нито дума, бързо влезе в кабинета на своя приятел и попита:
— Защо ти днес не помести статията ми?
Журналистът пушеше, като се беше разположил на канапето; сложил нозете си върху масата, той мачкаше в ръцете си някаква започната статия. Спокойно, с монотонен и слаб глас, като че излизаше изпод земята, той каза:
— Патронът прецени, че тя не струва и ми поръча да ти я дам, за да я поправиш. Ето, вземи я.
Дюроа, сконфузен, не знаеше какво да каже и пъхна листата в джоба си. Форесте продължи:
— Сега най-напред ще идеш в префектурата…
И той му посочи цял ред посещения и куп сведения, които трябваше да събере. Дюроа излезе мълчаливо, без да може да измисли някоя силно обидна дума, за да му я каже.
На другия ден той донесе статията си. Върнаха му я пак. Той я преработи за трети път. Като я получи отново обратно, той разбра, че само Форесте може да му помогне.
Той не проговори повече за „Спомените на африканския ловец“; реши да бъде отстъпчив и хитър, щом като това е необходимо, и да изпълнява до последния момент старателно своите задължения на репортер.