Дюроа като че ли се успокои от нейния поглед, който, кой знае защо, му напомняше жената, която вчера беше срещнал във „Фоли Бержер“. Тя имаше сиви, със синкав оттенък очи, на които този оттенък придаваше странен израз; тънкият нос, пълните устни и не много месестата брадичка оформяха неправилно, но привлекателно лице, мило и лукаво. Едно от онези женски лица, всяка черта на което излъчва особена прелест, обладава способността при всяко движение да поражда ново очарование…
След късо мълчание, тя го попита:
— Отдавна ли сте в Париж?
— От няколко месеца, госпожо — отговори той като малко по малко се овладяваше. — Аз служа по железниците, но Форесте ми даде надежда, че мога, чрез неговото ходатайство, да се заловя с журналистика…
Тя се усмихна още по-любезно и каза почти шепнешком:
— Аз зная.
Отново се позвъни. Лакеят извести:
— Госпожа дьо Марел.
Това беше една дребна брюнетка, от тия, които ги наричат „брюнетчета“. Тя влезе бързо. Фигурата й от раменете до краката бе покрита с тъмно обикновено облекло. Само една червена роза изпъкваше на черните й коси, която подчертаваше характера на лицето й и му придаваше предизвикателен вид. След нея вървеше едно момиченце. Г-жа Форесте се спусна към тях:
— Добре дошла, Клотилда.
— Благодаря, Мадлен.
Те се целунаха. След това момичето подложи челото си с увереността на възрастна, като каза:
— Добър ден, братовчедке.
Г-жа Форесте я целуна. После представи гостите си:
— Г-н Жорж Дюроа, близък приятел на Шарл. Г-жа дьо Марел, моя приятелка и далечна роднина. — И прибави: — Моля ви да не се стеснявате, ние тук не обичаме официалностите. Надявам се, че вие също, нали?
Жорж Дюроа се поклони.
Но вратата отново се отвори и се показа един нисък, възпълен човек, водещ под ръка висока и хубава дама, много по-висока и по-млада от него, която се държеше с достойнство. Това беше г-н Валтер, депутат, финансист, предприемач, човек на борсата, евреин, главен редактор на „Ла ви франсез“, и неговата жена Базил Ревало, дъщеря на банкер.
След това дойдоха един подир други: Жак Ривал, доста елегантен, и Норбер дьо Варен, на когото яката на фрака лъщеше от падащите дълги коси, пърхотът от които бе обсипал раменете му.
Неговият лошо поставен нагръдник изглеждаше не много чист. Той се държеше с изящество на красив старец, и, като улови ръката на г-жа Форесте, целуна нейната китка. Когато се наведе към нейната ръка, дългите му бели коси покриха като вълна голата ръка на младата жена.
Най-после дойде Форесте, като се извиняваше за закъснението. Задържало го в редакцията запитването на Морел. Г-н Морел, депутат-радикал, току-що беше направил запитване в министерството относно кредита по колонизацията в Алжир.
Лакеят извести:
— Трапезата е готова!
Дюроа седна между г-жа дьо Марел и нейната дъщеря. Той отново почувства смущение, понеже се страхуваше да не направи някоя грешка при употребяването на приборите или чашите. Пред него бяха сложени четири чаши, една от които със син цвят. За какво служеше тя? Докато ядяха супата, всички мълчаха. Най-после Норбер дьо Варен попита:
— Четохте ли за процеса на Готе? Що за примамка е той?
Започнаха да обсъждат този случай, граничещ с шантажа. За него говореха не тъй, както говорят в семейните книги за събития, описани във вестниците, а както говорят помежду си лекарите за болести и занаятчиите за зеленчуци. Никой не се смущаваше, нито учудваше на фактите, търсеха се скрити пружини, секретни поводи, с професионално любопитство и абсолютно равнодушие към самото престъпление. Стараеха се да си изяснят подробно причините за станалото, да установят всички интелектуални фактори, които обслужваха драмата — резултат на научно обоснован патологичен случай… Дамите също се увличаха от това изследване, от разискването върху станалото. След това се обсъждаха други събития от по-късно време; коментираха се, разглеждаха се и се преценяваха с особена практическа гледна точка на специалисти, които спекулират с новините, търгуващи с тях, тъй както търговците преглеждат и оценяват стоката, която после ще предлагат на купувачите.
След това започнаха да разговарят върху дуела. Жак Ривал взе думата. Това беше неговата специалност: никой друг не смееше да зачеква тази тема.