Тя скочи бледна, бузите й нервно трепереха, и горчиво заплака, като си затули лицето с ръце. Тя остана права, разтърсвана от плач, разкъсвана от скръб.
Но изведнъж тя се успокои и, като изтри сълзите си, каза:
— Аз… аз ще ида там… Не се безпокой за мене… Не зная в колко часа ще се върна… Не ме чакай…
— Много добре, върви — отговори той.
Те си стиснаха ръцете и тя излезе толкова бързо, че си забрави ръкавиците.
Жорж, след като обядва самичък, започна да пише статията си. Той я написа тъкмо както мислеше министърът, като остави на читателя да разбере, че няма да се състои мароканският поход. После я занесе в редакцията, поговори малко с директора и тръгна за дома си с цигара в уста и с облекчено сърце, без сам да знае защо.
Жена му не се беше върнала.
Той легна и заспа.
Мадлен се върна около полунощ. Жорж се събуди и седна на леглото.
— Е, как е? — попита той.
Той никога не беше я виждал толкова бледа и толкова развълнувана.
— Умря — тихо каза тя.
— А! И… нищо ли не ти каза?
— Нищо. Когато пристигнах, той вече беше изгубил съзнание.
Жорж мислеше. На устните му идваха въпроси, които не смееше да зададе.
— Легни си — каза той.
Тя бързо се съблече и легна при него.
— До смъртното му легло имаше ли роднини?
— Само един племенник.
— Ами тоя племенник срещаше ли се често с него?
— Никога. От десет години насам никога не са се били срещали.
— Имаше ли други роднини?
— Не… не вярвам.
— Тогава… тоя ли племенник ще наследи?
— Не зная.
— Много ли богат беше Водрек?
— Да, много богат.
— Знаеш ли колко имаше горе-долу?
— Не, не зная точно. Един или може би два милиона.
Той млъкна.
Тя угаси свещта. През цялата нощ те лежаха един до друг, мълчаливи, будни и унесени в мислите си.
Жорж не можеше да спи. Сега му се струваха нищожни седемдесетте хиляди франка, които му обеща г-жа Валтер. Стори му се, че Мадлен плаче. За да се увери, той попита:
— Спиш ли?
— Не.
Гласът й трепереше от плач.
Той продължи:
— Забравих да ти кажа, че твоят министър ме изигра.
— Как така?
И той й разказа надълго и нашироко, с всички подробности, приготвената между Ларош и Валтер комбинация.
Когато той свърши, тя го попита:
— Как научи това?
— Позволи ми — отговори той — да не ти казвам. Ти имаш свои източници за сведения, които аз не искам да знам. Също така и аз имам и искам да ги запазя в тайна. За всеки случай, отговарям за точността на своите сведения.
Тогава тя каза:
— Да, това е възможно… Минаваше ми през ума, че те вършат нещо скришом от нас.
Но Жорж, когото сън не хващаше, се доближи до жена си и леко й целуна ухото.
Тя бързо го отблъсна и каза:
— Моля ти се, остави ме на мира. Сега никак не съм разположена да върша глупости.
Той се подчини, обърна се към стената и като си затвори очите, най-после заспа.
VI.
Църквата беше покрита с черно и над главния вход един герб, с корона отгоре, показваше на минувачите, че погребват благородник.
Опелото беше свършило, присъстващите един по един си отиваха, като минаваха край ковчега и край племенника на граф Водрек, който приемаше съболезнованията и благодареше.
Когато Жорж Дю Роа и жена му излязоха, те тръгнаха един до друг, за да си отидат вкъщи. Те вървяха и мълчаха.
Най-сетне Жорж, като да говореше на себе си, каза:
— Наистина, това е много чудно!
— Какво, драги мой? — попита Мадлен.
— Че Водрек нищо не ни остави!
Тя изведнъж се изчерви, като че ли по бялата й кожа се пусна ненадейно розов воал.
— Защо да ни остави нещо? — каза тя. — На какво основание? — после, като помълча малко, продължи: — Може би има завещание у някой нотариус. Ние още нищо не можем да знаем.
Жорж поразмисли и каза:
— Да, възможно е, защото той беше много добър приятел и на двама ни. Два пъти в седмицата обядваше у нас, където идваше по всяко време. Обичаше те като баща. Нямаше семейство — ни деца, ни братя, ни сестри, а само един племенник, далечен роднина. Да, трябва да има завещание. Аз не искам много нещо, а само един спомен, за да докаже, че е помислил за нас, че е признавал привързаността ни към него. Беше длъжен да ни даде доказателство за своето приятелство.
— Възможно е, наистина, да има завещание — каза тя замислено и равнодушно.
Като влизаха вкъщи, слугата подаде писмо на Мадлен. Тя го отвори и след това го подаде на Жорж.
„Кантора на господин Ламаньор,
Нотариус
ул. «Дьо Вож» 17
Госпожо,
Имам чест да ви моля да благоволите и да дойдете в кантората ми от два до четири часа, във вторник, сряда или четвъртък, за една работа, която се отнася до вас.